Представете си една държава, разделена не от граници, а от начина, по който хората изкарват прехраната си. В едната ѝ част икономиката пулсира в ритъма на машините, новите заводи и конкуренцията за кадри. В другата — времето сякаш е спряло, а единственият сигурен пристан за работещите е общинската администрация или държавното училище. Този икономически дуализъм става все по-видим в България, където пропастта между индустриалните центрове и малките населени места се задълбочава с всяка изминала година.
Последните анализи на Института за пазарна икономика (ИПИ) чертаят тревожна карта. В цели 52 български общини общественият сектор е основният източник на доходи за повече от половината наети. В крайни случаи, като видинската община Бойница и кюстендилската Трекляно, делът на държавната заетост достига съответно 93% и 87%. Това на практика означава, че частната инициатива там почти е изчезнала, оставяйки публичните средства като единствен двигател на местното потребление.
В пълен контраст стоят общини като Марица, Божурище и Куклен. Там делът на работещите в обществената сфера е под 10%. Тези райони се превърнаха в икономически тигри благодарение на мащабни индустриални зони, добра инфраструктура и близост до големи градски центрове. Докато в индустриалните зони бизнесът се бори за всеки работник с по-високи заплати, в малките общини държавната заплата често е не само по-сигурна, но и по-висока от тази в местния частен сектор.
Демографската криза само налива масло в огъня. Повече от половината общини в страната обслужват едва една осма от населението. Когато жителите намаляват, административната тежест на глава от населението парадоксално нараства. В 71 общини вече се пада по по-малко от 100 жители на един общински служител. Това поставя въпроса за ефективността на сегашната административна структура, която изисква поддръжка дори в места, където икономическият живот е почти замрял.
Интересен феномен се наблюдава при възнагражденията. В 222 общини държавата плаща по-добре от частника. Това създава „капан на сигурността“ — младите и квалифицираните предпочитат предвидимостта на публичния сектор пред риска на предприемачеството. Изключения като Козлодуй и Раднево потвърждават правилото, но там високите нива се дължат на специфични енергийни гиганти, а не на раздута администрация.
Финансовата независимост на малките общини също е в критична точка. Собствените им приходи покриват едва една четвърт от разходите, което ги прави напълно зависими от трансферите от държавния бюджет. Това ограничава възможностите за местни инвестиции и превръща кметовете по-скоро в разпределители на държавни помощи, отколкото в мениджъри на територии.
Европейският опит предлага радикални решения. Държави като Дания, Естония и Латвия вече преминаха през болезнени административни реформи, окрупнявайки общините си, за да постигнат по-добра ефективност и качество на услугите. За България подобен път изглежда логичен, но политически труден. Без съживяване на частния сектор в регионите обаче, дори най-съвършената административна карта няма да спре раздалечаването на „двете Българии“.
