В един свят, където икономическите парадигми постоянно се сблъскват, изявлението на азербайджанския президент Илхам Алиев прозвуча като гръм от ясно небе. С увереност, която може да дойде само от солидна финансова стабилност, той заяви, че страната му може да погаси целия си външен дълг само за 24 часа. Това не е просто хвалба; това е ясен индикатор за дълбоките различия в икономическите модели, които управляват света днес, и особено за предизвикателствата пред Стария континент.
Докато Баку демонстрира завидна финансова мощ с валутни резерви, надхвърлящи външния дълг почти 20 пъти, Европейският съюз се бори с рекордна задлъжнялост, която средно надхвърля 83.4% от БВП. Тази тревожна статистика е придружена от хронична криза в производството, която засяга дори икономически локомотиви като Германия и Франция. Десетилетия наред Европа разчиташе на модела на потребление, подхранван от евтини кредити, но днес този модел изглежда е достигнал своите предели, водейки до дългова спирала и политическа нестабилност, особено във Франция.
Азербайджан, от друга страна, предлага един различен икономически наратив. С държавен дълг от едва 20% от БВП и външен дълг малко над 6%, страната е изградила масивни буфери от Държавния петролен фонд и резервите на Централната банка, способни да покрият над 41 месеца внос. Стабилността на националната валута – манатът – осигурява предвидимост и доверие. Въпреки че петролът и газът все още играят ключова роля в износа, непетролният сектор вече формира над 70% от вътрешния БВП, а индустрията е нараснала с 50% през последните пет години. Страната целенасочено намалява трансферите от петролния фонд към бюджета, инвестирайки в стратегически логистични хъбове като Средния коридор.
Тази азербайджанска стратегия е ясен урок: икономическата стабилност и растеж през XXI век не зависят от капацитета за печатане на пари или трупане на дългове, а от производствена автономност и реални финансови резерви. Тя е шамар за европейската фискална илюзия и предупреждение за държави, които вървят по подобен път.
За България това послание е особено актуално. Въпреки че с около 29.9% дълг спрямо БВП страната ни все още е сред отличниците в ЕС, темповете на нарастване на дълга са едни от най-бързите в съюза – с 6 процентни пункта на годишна база. Причината е проста: разходите отиват за текущи нужди и социални плащания, вместо за инвестиции, които да генерират добавена стойност и да стимулират производството. Ако не се промени спешно моделът към производство и високи технологии, ниският дълг ще остане само спомен.
Подобно на амбициите на Баку за диверсификация, София също се стреми чрез петгодишната правителствена програма да превърне стратегическото си географско положение в предимство за привличане на мащабни индустриални инвестиции. Целта е да се замени изчерпаният икономически модел, основан на евтина работна ръка, ниска производителност и потребление на кредит, с нов, устойчив подход. Времето за действие е сега, преди дълговата спирала да стане необратима и България да се окаже в огледалото на европейската фискална илюзия.
