В летописите на българския театър и кино името на Стефан Гецов е изписано със златни букви, но често е обгърнато и от сянката на властта. Актьор с внушителна осанка и глас, способен да разтърси Йерихон, Гецов притежаваше магнетично присъствие, което пленяваше публиката. Парадоксално, днес той е по-известен с близостта си до Тодор Живков, отколкото с десетките си емблематични роли. Тази връзка, която го издигна до върховете на обществото, в крайна сметка се превърна и в негова ахилесова пета, когато дръзна да се изправи срещу Първия.
Кариерата на Гецов е пример за главоломен възход. Едва 30-годишен, той вече е лауреат на Димитровска награда, а скоро след това получава и званията заслужил и народен артист, ордени и почетни гражданства. Заплатата му от 600 лева, наравно с тази на Николай Гяуров и Георги Калоянчев, говори красноречиво за специалния му статут. Тази привилегирована позиция е пряк резултат от приятелството му с Тодор Живков, който, бивш театрал самодеец, искрено се възхищавал на таланта на Гецов. Актьорът става част от най-тесния кръг на Живков, включително и в неговата ловна дружинка, където свойски го нарича „бай Тодор“.
Въпреки този безпрецедентен достъп до властта, Гецов невинаги е бил имунизиран срещу последиците от собствения си характер. По време на снимките на грандиозния филмов епос „Аспарух“, където първоначално е бил обмислян за ролята на хан Кубрат, а впоследствие получава тази на главния жрец на Тангра, неговата „примадонска“ нагласа му изиграва лоша шега. Недисциплинираното му поведение – отказ да се върне на снимачната площадка заради умора на гримьора или настояване да обядва у дома – довежда до това режисьорът Людмил Стайков да извади героя му от сценария, прехвърляйки репликите му на друг актьор. Това е първият знак, че дори и за най-приближените съществуват граници.
Истинският тест за Стефан Гецов обаче предстои. След успешното му превъплъщение в Георги Димитров във филма „Наковалня или чук“, одобрен лично от Живков, актьорът е поканен на интимна вечеря. Живков имал намерение да се консултира с доверени интелектуалци относно предстояща международна конференция, посветена на Димитров. Той изложил идеята си за преосмисляне на образа на Димитров, включвайки не само заслугите, но и грешките му – от Септемврийското въстание до спорните решения около Македония. Всички присъстващи мълчали, потиснати и уплашени от дръзката ревизия на историята.
Но Стефан Гецов не мълчи. Под влияние на вероятно няколко чаши или на дълбокото си вживяване в образа на Димитров, той се изправя пред Живков. С размахване на пръст и глас, имитиращ този на великия си герой по време на Лайпцигския процес, Гецов произнася думи, които променят всичко: „Не бива да се прави това! Не ние, българите, трябва да сме инициаторите от Георги Димитров да не остане нищо… Вие ще поемете голям грях, партията и българите няма да ви го простят, другарю Живков!“ Този акт на неподчинение, на пряко предизвикателство към Първия, е безпрецедентен.
Въпреки че Живков прибързано се опитва да омаловажи думите си, заявявайки, че само се е консултирал, последствията не закъсняват. На конференцията Живков произнася обичайното хвалебствено слово, а филмът „Наковалня или чук“ е пуснат през есента. Но предложението за удостояване на Христо Христов и Стефан Гецов с орден „Георги Димитров“ е отхвърлено. Скоро след това актьорът изчезва от ловната дружинка и приятелския кръг на Тодор Живков. Една смела, макар и импулсивна постъпка, му коства мястото в най-близкото обкръжение на властта, превръщайки го от приятел в обикновен поданик, чието мнение вече няма значение. Историята на Стефан Гецов остава като ярък пример за тънката граница между изкуството и политиката, и за високата цена на личното достойнство в свят, управляван от безкомпромисната власт.
