Препогребаването на костите на цар Самуил в София не бе просто исторически акт, а повод за нов кръг от яростни спорове. Дори след векове, прахът на един от най-великите български владетели продължава да разделя, превръщайки се в огледало на нашето настояще, в което историята често се използва като оръжие в идеологическите битки.
Пътят към възстановяването на българската държава през X век е белязан от трагизъм и борба. След слабия период на управление на цар Петър I, който се опитва да запази мира с Византия чрез компромиси и династични бракове, България изпада в тежка криза. В този вакуум на власт се появяват комитопулите – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те залагат на бескомпромисната борба, но цената е висока: братоубийства и безбройни жертви. Самуил става единствен господар, но краят на неговия триумф идва с драматичната загуба при село Ключ, където гледката на ослепените му войници води до смъртта на самия цар.
Загадката около това къде почива владетелят е разгадана благодарение на работата на учени като проф. Николаос Муцопулос. В базиликата „Свети Ахил“ на малкото Преспанско езеро са открити няколко гроба, като най-значимият (Гроб В) съдържа скелет на мъж на около 70 години. Доказателствата са неоспорими: зараснала фрактура на лакътя и останки от изискана червена коприна със златни букви, вероятно изработена в Константинопол.
Връщането на останките в България обаче не е било лесно и е преминало през сложни политически преговори. Още през 1976 г. Тодор Живков и гръцкият премиер Караманлис обсъждат възможността за реципрочна размяна на артефакти. Този процес показва колко дълбоко историята е преплетена с дипломацията, където костите на един цар стават предмет на търговия за други културни ценности.
Случаят със Самуил е само част от по-голям проблем в начина, по който България се справя с паметта си. От взривяването на параклиса на цар Борис III от Вълко Червенков до хаотичното издигане на паметници на хан Крум или хан Тервел спонсорирани от частни лица, ние демонстрираме липса на единна стратегия. Паметниците често се появяват на места без историческа логика, а волята на дарителя надделява над научния подход.
За да спрем този „анархистично-стихийен“ подход, е необходим закон за националните приоритети. Вместо разпръснати и случайни монументи, би било логично да създадем централизирани гробници и мемориали според епохите: Плиска за Първото българско царство, Велико Търново за Второто и подходящи места за владетелите от Третото. Само така можем да превърнем историята от повод за спорове в източник на истинско национално единство.
