България се намира в една парадоксална ситуация: разполагаме с огромни природни богатства, но продължаваме да гледаме с недоверие към собствения си потенциал. Докато Европейският съюз спешно търси пътища към стратегическата автономия, за да спре опасното си зависимост от Китай, нашата страна стои на прага на възможност, която може да промени икономическия ни облик.
Новият регламент на ЕС за критичните суровини, влязъл в сила през 2024 г., не е просто административен документ, а план за икономическо оцеляване. Целите са амбициозни: до 2030 г. Съюзът трябва сам да добива поне 10% от стратегическите си материали, да преработва 40% от тях и да осигурява 25% чрез рециклиране. Най-важното е да се ограничи зависимостта от единични държави-поставчици, като нито една трета страна да не контролира повече от 65% от веригата на доставки.
България притежава всичко необходимо, за да бъде ключов играч в тази стратегия. От мед и злато до стратегическия волфрам и барита – нашето геоложко наследство е впечатляващо. Дори старите минни обекти и хвостохранилищата, като тези около бившия металургичен комбинат „Кремиковци“, крият ценности, които с модерните технологии могат да бъдат извлечени безопасно и ефективно.
Защо тогава не се възползваме от това? Отговорът се крие в една „невидима стена“ от дезинформация. Проекти като добива на волфрам край Велинград или златото край Трън станаха жертви на манипулации. Страховете от унищожаване на минералните води или приток на мигранти често се използват като оръжие, за да се блокират инвестиции, дори когато те са научно обосновани и екологично издържани.
Цената на това колебание е стряскаща. Анализи показват, че за десет години България е загубила около 1.4 милиарда евро поради забавяния и обжалвания на инвестиционни проекти. Това не са просто цифри в отчет, а пропуснати работни места, липса на данъци в местните бюджети и ускорено обезлюдяване на цели региони, които отчаяно се нуждаят от развитие.
Решението не е в пасивното чакане, а в активната държавна стратегия. Примерът на Чехия с литиевите проекти показва, че когато държавата поеме лидерска роля и осигури прозрачност, резултатите идват. България има успешни примери, като мината в Крумовград, но те трябва да станат правило, а не изключение, чрез по-добра комуникация и ясна регулаторна рамка.
Пред нас е следващото десетилетие. Можем или да останем в капан на политическите спорове и популизма, или да превърнем минералните си богатства в двигател за икономически скок и европейска сигурност. Изборът е между стагнацията и бъдещето.
