Идеята за въвеждане на единен таван на заплатите за всички мениджъри в държавния сектор на пръв поглед изглежда като справедливо решение, но в действителност е твърде опростена. Не е логично да се очаква, че човек, управляващ малко дружество, и лидер на корпорация с милиардни активи, да бъдат третирани по един и същ начин от финансова гледна точка, тъй като отговорностите и мащабите на управление са коренно различни.
Липсата на фиксиран таван обаче не трябва да се тълкува като „отворена каса“ или възможност за неограничени разходи. Напротив, колкото по-високо е заплащането на висшето ръководство, толкова по-строги, ясни и прозрачни трябва да бъдат критериите, по които се определят тези суми.
По-разумният и модерен подход е създаването на гъвкава, но строго определена система за възнаграждения. Тя трябва да отчита мащаба на предприятието, неговата сложност и стратегическото му значение за държавата, като същевременно бъде пряко обвързана с реалните финансови резултати и изпълнението на конкретни, измерими цели.
Най-критичният елемент в този модел е пълната публичност. Всички правила и формули за изчисляване на заплатите трябва да бъдат достъпни за всеки гражданин. В крайна сметка, средствата, с които се финансират тези бордове, не са частен капитал, а пари от данъците на обществото, което прави прозрачността морално и административно задължителна.
