В българската политическа сцена съществува един специфичен „детектор за зависимости“, който се активира с хирургическа точност, но само в определени посоки. За формацията „Да, България“ този инструмент е в перманентен режим на работа, когато обектът е Делян Пеевски. Там не са нужни твърди доказателства или присъди – достатъчно е фразата „говори се“ или „близък до“, за да се задейства цяла машина от сигнали, проверки и публични декларации. В този свят подозрението е равносилно на присъда, а липсата на резултат от някоя проверка просто означава, че е време за следващата.
Интересно е обаче как този морален компас променя посоката си, когато стрелката сочи към собствения кръг. Най-новият пример е опитът на Божидар Божанов да сезира Европейската централна банка относно назначенията в Българската банка за развитие (ББР). Използваният речник е познат – отново се разчита на „твърди се“ и „човек на“, за да се създаде усещане за скандал, преди дори да има реални факти.
Проблемът с тази стратегия е, че тя разчита на къса памет. ББР не е станала обект на интерес вчера. Още през 2021 г., когато Кирил Петков беше служебен министър на икономиката, в банката се извършиха смени в ръководството, при които се появи Цанко Арабаджиев. В публичното пространство отдавна се обсъжда и договор за правно обслужване на ББР с адвокатско дружество, в което по това време е работила Лена Бориславова, с месечно възнаграждение от 13,6 хил. лева без ДДС.
Ако разширим обзора, ще видим, че същата кантора е сключвала договори и с други структури по време на управлението на „Промяната“. Споменават се договори със „Сердика спортни имоти“ по време на мандата на Радостин Василев, както и договори с Министерството на образованието при управлението на Николай Денков. Разбира се, професионалните контакти сами по себе си не са престъпление, но те поставят въпроса: защо същата лупа, с която се разглеждат противниците, остава прибрана в джоба, когато става въпрос за собствените кадри?
Тук се разкрива истинската семантика на новия политически морал. Когато назначението е чуждо, то се нарича „овладяване“ или „мрежа от влияние“. Когато обаче е „наше“, то се трансформира в „експертен избор“ или „професионален контакт“. Чуждият договор е „схема“, а нашият е просто „правно обслужване“. Тази разлика не е в самото действие, а единствено в това кой държи химикалката за подписване на документите.
В крайна сметка борбата срещу „завладяната държава“ започва да прилича на опит за замяна на едни мрежи с други, само че облечени в европейски цветове. Ако „близостта“ до определени хора е достатъчно основание за международни сигнали и скандали, тогава този стандарт трябва да бъде универсален. В противен случай получаваме старата добра българска система: строги правила за чуждите и удобни обяснения за своите.
