Представете си човек, който е прекарал близо шест десетилетия в търсене на перфектната интерпретация на Рихард Вагнер. Франк Смит, 80-годишен ирландец и истински ценител, е точно такъв. След като е изгледал около тридесет постановки на „Пръстенът на нибелунга“ в най-престижните зали на Европа и Америка, той открива нещо неочаквано в сърцето на София.
За Смит българската постановка не е просто „добра“, а се нарежда сред абсолютния връх на оперното изкуство. Той я сравнява с легендарните прочити на Виланд Вагнер от 60-те години, отбелязвайки, че софийският прочит е блестящо осъвременен за XXI век. Всичко – от сценографията и осветлението до оркестровото звучене – е оставило у него незаличима следа.
Детайлите в постановката са това, което наистина впечатлява експерта. Той подчертава пластичността на Рейнските девици, интелигентното сценично решение и пълната липса на излишни режисьорски трикове. Особено внимание заслужава хармонията между звука и визията на Горската птица в „Зигфрид“, както и катаклизмичният финал, който завършва цикъла с огромна сила.
Сравнението с другите големи сцени е безпощадно. Докато Deutsche Oper в Берлин е определена като пълен провал, въпреки огромното финансиране, Софийската опера доказва, че талантът и визията са по-ценни от парите. Смит е категоричен: българската трупа е постигнала нива, които дори най-богатите институции не могат да достигнат.
Най-интересният извод на ирландеца е свързан с популярното определение за Софийската опера като „Байройт на Балканите“. За него това е почти обида, тъй като смята, че българските постижения са толкова забележителни, че не трябва да се сравняват с фестивал, в който според него „лудите са превзели лудницата“. София заслужава собствена, независима оценка като световен лидер в жанра.
