Отгледали сме в семейството ни през годините много кучета, две спасихме буквално от улицата, а едно загубихме съвсем наскоро. Ако някой, някога ми беше убил кучето пред очите, напълно убеден съм, че щях да го лежа.
И не, не смятам това за либерално или „зеленистко“ отношение на някакви „кучерасти“. В древен Рим, в най-суровия му езически период, хората погребват кучетата си в семейните гробници, с гравирани трогателни лични послания към тях, които са запазени до ден днешен.
Едно от тях гласи: „Сега, когато те нося към последния ти дом, плача – точно толкова, колкото се радвах, когато преди 15 години те донесох у дома със собствените си ръце.“
Не ми е познато точно Рим в епохата на Сула и Гай Марий да е било особено разглезено, либерално, „зелено“ общество.
Още по-малко пък Средновековието, оставило ни безброй емоционални свидетелства на крале и рицари към верните им кучета, често включвани и в героична или тъжна роля в рицарски романи и легенди.
Обичта на човека към кучето е на близо 30,000 години, тъй като това е буквално първото животно, което опитомяваме. И дори не опитомяваме, а направо създаваме през хилядолетна селекция от вълци.
Кучето е родено от нас, за да ни пази лагера през нощта, за да бди над децата ни, докато сме на лов, за да гони хищници, за да ни обича и буквално, за да умре за нас. Това продължава вече 30,000 години и е попило в абсолютно всяка култура на планетата, от ледената тундра на Сибир до дълбините на Сахара.
Да обичаш куче е вече съставна част от човешките култури, цивилизации и общества, навсякъде. То е вече нещо фундаментално човешко.
Да го убиеш зверски без причина – не е. И затова смятам, че този урод от вчера трябва да лежи.
