Представете си как двадесет години от живота ви изтичат бавно в една бутилка. За 54-годишната Ива това не е метафора, а суровата равносметка на едно съществуване, доминирано от алкохола. Нейната изповед не е просто разказ за зависимостта, а болезнена дисекция на изгубеното време и пропуснатите шансове да бъдеш съпруга и майка. Днес тя говори от позицията на човек, който е намерил спасителен бряг, но все още носи белезите от корабокрушението.
Всичко започва през 2000-а година в Америка, където Ива търси по-добро бъдеще. Работата като стюардеса на яхти и кораби обаче се оказва психологически капан. Подложена на постоянен натиск, тя започва да търси утеха в баровете след смяна. Това, което в началото изглежда като „американски начин за разпускане“, неусетно се превръща в денонощна нужда. Бутилката се настанява трайно в шкафчето до леглото ѝ, а единствената ѝ мисъл при всяко спиране в пристанище е да се запаси с достатъчно количество алкохол за следващото плаване.
При завръщането си в България Ива вече не е същият човек. Приятелите ѝ забелязват загубата на концентрация и неадекватното поведение, но тя продължава да се крие. Описва състоянието си като битка между две жени, живеещи в едно тяло – едната, която отчаяно иска да спре, и другата, която винаги намира начин да надигне бутилката. Дори когато съпругът ѝ се опитва да я подкрепи и двамата изхвърлят всичкия алкохол от дома си, Ива намира начин да прелива концентрати в други съдове, за да поддържа илюзията за трезвост.
Най-тежката загуба обаче не е материална. „Заради алкохола забравих да родя“, споделя тя с притихнал глас. Мечтите за подредена детска стая и майчински грижи са останали някъде в бъдещето, което така и не е дошло, защото алкохолизмът е изял инстинкта ѝ за продължаване на рода. Годините са минавали в обещания за „от утре“, докато накрая биологичният часовник е спрял под звука на отваряща се капачка.
Преломният момент идва на 28 декември 2021 година. Това е датата, на която Ива прекрачва прага на групата на Анонимните алкохолици „Нови 24 часа“ в Русе. Там тя открива, че не е сама и че алкохолизмът не е срамно петно, а болест, която изисква лечение и споделеност. Чрез програмата на „12-те стъпки“ тя се учи да признава безсилието си и да поема отговорност за всеки нов ден, без да посяга към чашата.
Днес, след близо пет години трезвост, Ива гледа на света с нови очи. Въпреки че бракът ѝ не е устоял на бурята, тя е спечелила най-важната битка – тази за собственото си достойнство. Нейната история е призив към всеки, който усеща, че губи контрол: признаването на проблема е единственият ключ, който може да отключи вратата на затвора, наречен зависимост. Групата в Русе продължава да бъде убежище за всеки, готов да започне своя нов живот, далеч от фалшивото спокойствие на бутилката.
