В пантеона на българската култура малцина са оставили толкова дълбока и противоречива следа като Георги Парцалев. Акт, който вечно даряваше смях, но зад който често се криеше самота и неразбрана болка. Той беше феномен – самороден талант, който не се вписваше в никакви рамки, а същевременно беше център на всенародна обич. Неговата история е разказ за триумфа на духа над злобата, за отдадеността на изкуството до последния дъх и за вечната връзка между артист и публика.
Отхвърляйки клюките и злословията, които го съпътстваха от самото начало на кариерата му, Парцалев демонстрираше изумителна вътрешна сила. Думите на колега, който го ехидно нарекъл „самодеец“, може би са го наранили, но той ги превърнал в тих двигател. Без да влиза в театрални интриги, той мълчаливо доказвал класата си, надмогвайки първоначалните предразсъдъци и издигайки се до недостижими висоти, оставяйки зад себе си критиците си.
Последните месеци от живота му са пропити с меланхолична красота и неизречени прощавания. През август 1989 г., вече изтощен от коварната болест, той моли приятеля си Илия Ангелов за последна обиколка из София. Спирките – Ректоратът, Руският паметник, НДК, „Шератон“ – не са случайни. Всяка е като последен поклон пред познатите места, а „Странници в нощта“ на Франк Синатра, изпълнена на пиано, придава на момента почти кинематографична тъга. Това е неговият тих реквием, едно сърцераздирателно сбогуване с града, който обичаше и който го обичаше.
Дори на 5 септември 1989 г., когато тялото му вече отказва, духът на артиста остава непоколебим. Пред представлението „Обичате ли човешко?“, той е на ръба на силите си, но категорично отказва да отмени спектакъла. „Ще играя! Сложете стол в средата на сцената, аз ще седна и ще си казвам репликите…“ – думи, които свидетелстват за безрезервната му отдаденост на сцената и публиката. Последният поклон е даден, последните реплики са изречени, преди да бъде отведен в болницата с диагноза „кислородна недостатъчност“.
Смъртта му на 31 октомври 1989 г. от остра левкемия шокира България. Властта, в предреволюционна обстановка, забранява поклонението в Сатиричния театър – акт, който Стоянка Мутафова тълкува като страх и завист, използващи „особеностите му“ (неговата сексуална ориентация) за смазване. Тази забрана, вероятно породена от опасения за масово събиране, подобно на погребението на Гунди и Котков, само подчертаваше колко голям е бил страхът от народната любов към него. Въпреки всичко, хиляди хора се стичат на Централните софийски гробища, за да изпратят своя любим актьор, доказвайки, че истинската обич не може да бъде забранена.
Колегите му го описват с любов и възхищение. Стоянка Мутафова го нарича „неповторим ефект“, а Георги Калоянчев изтъква, че „слабо изпълнение нямаше“. Татяна Лолова рисува портрет на елегантния, но самотен Дон Кихот, чиято мечтана роля остава неизпълнена. „Никога сам, често самотен“ – тези думи, извадени от любимото му стихотворение „Тъжният клоун“ на Блез Сандрар, резюмират същността му: артист, обграден от обожание, но носещ дълбоко в себе си усещане за изолация. Душа, пълна с отрова, но раздаваща смях.
Дори години след смъртта му, неговото място в сърцата на българите остава непоклатимо. Анкета от 2006 г. го поставя веднага след Апостол Карамитев, доказвайки трайната му популярност. Георги Парцалев е повече от актьор; той е символ на една епоха, на борбата за индивидуалност в колективистично общество и на вечната сила на изкуството да докосва души. Той завинаги остава в българската памет като тъжния клоун, чийто смях ехти и до днес, напомняйки ни за човека зад маската.
