Когато човек е прекарал три десетилетия в чужбина, изкуството често се превръща в единствения начин да се свърже с корените си. Цветан Стойчев, сливналец и установен художник в Атланта, реши да направи смела стъпка – да остави четките и скулптурите настрана и да се опита да „нарисува“ образа на България с думи. Така се ражда „Последният светец“, проект, който е много повече от книга; той е емоционален пътеводител към една земя, която авторът носи в сърцето си.
Пътят на Стойчев започва от Сливен и живописното село Ичера, където още като дете открива страстта си към пластичните изкуства. Макар животът да го отвежда в САЩ през 1996 г. и да го превръща в преподавател по изкуство в Джорджия, творческият му дух никога не е затихнал. Преди емиграцията той дори се опитва в света на модата в България, но истинското му призвание остава в създаването на визуални образи.
Преходът към литературата не е бил планиран, а е дошъл като резултат от вътрешно търсене и съвет от терапевт. Първоначалният опит за водене на дневник се оказва твърде тесен формат, но един разговор по време на посещение в родината, придружен от видеовръзка с красивите български пейзажи, отключва идеята за нещо по-мащабно. Вместо лични бележки, Стойчев решава да създаде разказ, който да представи страната му пред света.
„Последният светец“ не следва правилата на традиционните туристически книги. Това е хибрид между художествена измислица, исторически факти и лични спомени, в който мистицизмът и религията се преплитат с реалността. Действието пренася читателя от Сливенския Балкан и софийските улици до далечни земи в Етиопия, Турция, Франция и Италия, а героите са вдъхновени от истински хора, срещани в различни части на планетата.
Стратегическият избор на автора е да пише първо на английски език. Целта е България да бъде представена пред международната публика като културна и духовна дестинация, а не просто като точка на картата. След това е планиран превод на български и френски, за да достигне посланието до възможно най-широк кръг от читатели, надхвърляйки границите на българската емигрантска общност.
За Цветан Стойчев гражданството на САЩ е само формалност; в душата си той остава българин. Носталгията се проявява в най-малките детайли – в спомена за планината, реката и специфичния вкус на водата в Ичера, който той определя като уникален и незаменим. Тези сетивни спомени са горивото, което го държи свързан с родината му.
Въпреки че бюрокрацията и административните трудности в България са го изненадали при последните му посещения, желанието му да се завърне окончателно остава непоклябимо. За него природата и усещането за принадлежност са много по-силни от всеки системен проблем. Книгата му е покана към света да открие България като пространство на памет, истории и дълбока духовност.
