Всеки път, когато пазаруваме в големите търговски вериги, виждаме цени, които отразяват множество фактори – от производствените разходи до транспортните такси. Но малцина от нас осъзнават, че зад тези цифри стоят и „невидими“ разходи, които търговците са принудени да поемат, а те, в крайна сметка, се прехвърлят върху нас, потребителите. Изпълнителният директор на Сдружението за модерна търговия, Николай Вълканов, разкрива някои от тези скрити елементи, които оскъпяват стоките.
Един от най-изненадващите фактори са ваучерите за храна. Макар да изглеждат удобен начин за плащане и да са предпочитани от много служители като допълнителна придобивка, за търговците те са най-скъпият инструмент. При всяко плащане с ваучер, магазините са принудени да заплащат до три различни такси, което ги прави по-нерентабилни от плащането в брой или с банкова карта. Увеличаването на стойността на ваучерите, вместо да облекчи потребителите, всъщност разширява бизнеса на операторите на ваучери, докато разходите за търговците остават високи, което може да рефлектира върху крайните цени.
Друг спорен момент е предложението за въвеждане на данък „свръхпечалба“ за големите търговски вериги. Според Вълканов, този подход е погрешен, тъй като често се сравняват абсолютни стойности на печалби, без да се отчитат мащабни инвестиции. Когато една компания увеличи печалбата си, например от 100 на 150 милиона лева, това често е резултат от разширяване на мрежата от магазини, изграждане на нови логистични бази и откриване на хиляди нови работни места. Всъщност, нормата на печалба в сектора на търговията на дребно с храни дори намалява, а 9 от всеки 10 евро от печалбите се реинвестират обратно в българската икономика. В този контекст, подобен данък е по-скоро „извънреден“, отколкото основан на реални свръхпечалби, и потенциалните му приходи за държавата биха били незначителни.
Към финансовите тежести се добавят и непрекъснато нарастващите административни изисквания. Търговските вериги са принудени да инвестират значителни средства за подаване на информация, която вече е предоставяна на различни държавни институции. Пример за това са плодовете и зеленчуците, които се третират като стоки с висок фискален риск, за чийто превоз вече се подават детайлни данни към НАП. Тези дублиращи се регулации създават излишна бюрокрация и разходи, които бизнесът не може да поема безкрайно. В крайна сметка, и тези административни тежести ще бъдат прехвърлени по веригата към крайния потребител.
Така се оказва, че всяко решение, което на пръв поглед изглежда като мярка за контрол или облекчение, може да има непредвидени последствия. Ваучери, данъци и административни изисквания – всичко това формира сложна мрежа от разходи, които търговците трябва да калкулират. В резултат на това, цените на рафтовете се повишават не само заради пазарни фактори, но и заради допълнителни, често скрити такси, които в крайна сметка плащаме всички ние.
