22 септември. Дата, която за всеки българин носи особена тежест – денят на Независимостта. Но отвъд официалните чествания и тържествени слова, този ден е и повод за дълбоко вглеждане в миналото, в лицата и делата на онези, които са изграждали и бранили българския дух. Тази година, в сърцето на Котленския балкан и край Устремския манастир, паметта не просто беше почетена, а буквално оживя, разказвайки една необикновена история за обет, предаван през поколения.
Празничният маратон започна традиционно в Котел, където пред бюст-паметника на великия Георги Стойков Раковски, пламенният революционер и идеолог, бяха поднесени венци и цветя. Това е ритуал, който свързва настоящето с първите искри на националното ни самосъзнание. Но истинският емоционален връх на деня предстоеше да бъде достигнат далеч от градския площад, в тишината и святостта на Устремския манастир „Света Троица“.
Там, на входа на манастира, беше открита и тържествено осветена паметна плоча, посветена на легендарни фигури от българската история: Индже войвода, Кара Кольо, Тодоро Каваклийката и Алтанлъ Стоян войвода. Но зад този акт стои не просто желание за възпоменание, а изпълнението на един 65-годишен завет – обещание, което е преминало през три поколения, преди да намери своя материален израз.
Всичко започва през далечната 1960 година, когато Ангел Куртев Димов дава обет пред баща си, Курти Димов Куртев, че на тяхна наследствена земя ще бъде изграден паметник на войводите. Десетилетия по-късно, тази свята задача е поета от неговата внучка Герга Куцарова, която не само съхранява семейната памет, но и разширява оброка, добавяйки към имената на героите и това на Алтанлъ Стоян войвода. Нейната упоритост и вяра са движещата сила зад това историческо начинание.
Днес, благодарение на общите усилия на кмета на община Тополовград Божин Божинов, кмета на община Котел Коста Каранашев и, разбира се, на Герга Куцарова, този дългогодишен обет вече е реалност. Майсторското изпълнение на паметната плоча е дело на котленеца Славчо Иванов Кортезов, чиято работа увековечава не само героите, но и силата на човешката памет и приемственост.
Двата паметни жеста – почитането на Раковски в Котел и осветяването на плочата край Устремския манастир – са повече от събития. Те са живо доказателство, че историята не е просто отминало време, а пулсираща сила, която ни свързва с корените ни. Тези места ни напомнят, че паметта за героите и техния принос за България е жива, стига да има кой да я предава от поколение на поколение, давайки й нов смисъл и значение.
