Парадоксът на българското земеделие в момента е стряскащ: докато в определени региони, като Добрич, се наблюдава разширяване на площите с домати и чушки, общото национално производство бележи сериозен спад. Статистическите данни за 2025 г. са тревожни – реколтата от домати е намаляла с 18%, а тази от пипер с 13% спрямо предходната година. Това ясно демонстрира, че простото увеличаване на обработената земя не е гаранция за успех, когато липсва най-основният ресурс за живот и растеж – водата.
Кризата с напояването се превръща в истински „убиец“ на малките стопанства. Докато някои фермери все още разчитат на столетни кладенци, които прогресивно пресъхват, опитите за модернизация се сблъскват с непробиваема административна стена. Процесът по изграждане на нов сондаж може да отнеме до две години поради тромави разрешителни и високи инвестиции, което принуждава много производители да се откажат от традиционните си култури в полза на по-издръжливи, но по-малко доходни варианти като лук и чесън.
Ситуацията е критична и за големите стопанства, които се чувстват оставени на собствено устройство. Опитът на производителите да възстановят старата държавна напоителна инфраструктура се среща с категорични откази от институциите, които държат на собствеността над съоръженията, вместо да позволят тяхното обновяване с частни средства. Това създава усещане за системна борба срещу местното производство, докато съседните ни държави като Румъния и Турция инвестират масивно в хидропоника и модерни системи за напояване от големи реки.
Абсурдът достига своя връх в случаите на административен натиск, облечен в бюрократични формулировки. В село Вранино група производители, обединили се в сдружение за общо напояване, се сблъскват с решение на Басейновата дирекция, според което водата в техния водоем е класифицирана като „минерална“, само защото температурата ѝ е с няколко градуса над 20. Този технически детайл застрашава достъпа до вода за стотици декари зеленчуци, превръщайки жизненоважния ресурс в предмет на административни спорове.
Общата картина за 2025 г. остава нестабилна, с общо производство от 574 хил. тона зеленчуци, като значителна част от тях все още зависят от капризите на природата. Въпреки че Североизточна България остава ключов регион за пипера, без реална държавна стратегия за модернизиране на напояването, българският зеленчук рискува да бъде окончателно изместен от по-ефективни и евтини вносове.