В България съществува болезнен парадокс – хиляди хора работят на пълен работен ден, но въпреки това остават под прага на достойното съществуване. КНСБ определя настоящата минимална работна заплата не просто като ниска, а като „заплата за бедност“, която покрива едва половината от реалните разходи за издръжка на един човек.
Сметките са безмилостни. При брутен доход от 650 лева, след приспадане на данъците, един самотен работник разполага със сума, която едва покрива най-базовите нужди. Около 380 лева отиват за храна и 142 лева за битови сметки, което в крайна сметка оставя портфейла на работещия напълно празен.
Реалността е далеч от официалните цифри. Според данни на Института за социални и синдикални изследвания, за да покрие разходите си за жилище, здравеопазване, транспорт, облекло и минимални развлечения, един човек от едночленно семейство се нуждае от нетен месечен доход от 1103 лева. Тази огромна разлика между реалните нужди и минималната заплата създава сериозна социална пропаст.
За да се справи с този проблем, синдикалните организации предлагат конкретни стъпки. Първоначално се настоява за повишаване на минималната заплата до 764 лева, което би оставило малък, но все пак реален излишък от 43 лева след основните разходи. Допълнителното въвеждане на необлагаем минимум би осигурило още около 110 лева в джоба на работника.
Визията на КНСБ е дългосрочна и амбициозна. Целта е чрез последователно увеличение от 17,5% годишно, минималната заплата да достигне 1239 лева до 2025 година. Така тя би се изравнила със заплатата за издръжка, а през 2026 г. би я надхвърлила, намалявайки броя на т.нар. „работещи бедни“.
В момента близо 800 хиляди българи попадат в категорията на нископлатените работници, а половин милион разчитат единствено на минималната заплата. Постигането на по-високи нива на заплащане не е просто икономическо изискване, а социална необходимост за ограничаване на бедността сред активното население.
