Случят с вътрешния министър Иван Демерджиев се превърна в истински учебник по това как не трябва да се управлява една криза. Всичко започва с объркване в графика – противоречиви дати, сменящи се маршрути и странни разминавания между това къде се твърди, че е министърът, и къде го показват документите. Когато фактът, че човек не може едновременно да бъде в Дубай и на трибуната на Народното събрание, стане твърде очевиден, на сцената излиза „кризисният пиар“.
Вместо прозрачност, стратегията се оказа да се „експортира“ проблемът. Появяват се ключови термини като OFAC и законът „Магнитски“, с които се опитват да се създаде илюзия за международна подкрепа или натиск. Този „дипломатически туризъм“ обаче е по-скоро опит за отвличане на вниманието, отколкото реално действие, тъй като американските санкции нямат правна сила върху българската съдебна система или територията на ЕС.
Истинският център на скандала остава обаче злоупотребата със системата PNR. Инструмент, създаден за борба с тероризма и най-тежката престъпност, внезапно се превръща в средство за политически атаки срещу опозицията. Това не е просто административен пропуск, а сериозен риск за доверието между международните служби за сигурност.
Защитата на министъра в този случай е още по-абсурдна. Твърдението, че той просто е „прочел“ информацията, без лично да я събира, напомня на ученик, който отрича да е писал домашното, въпреки че го е представил пред целия клас. Таката позиция не снима отговорността, а напротив – подчертава липсата на контрол върху информацията, която се огласява от държавна институция.
Когато за защита на една версия са необходими безбройни справки, международни пътувания и десетки обяснения, става ясно, че проблемът не е в доказателствата, а в самата история. Колкото повече се опитват да „запушат“ скандала с нови димки, толкова повече се разкрива крехкостта на изградената фасада.
