Преходът на България от тоталитарния режим към демокрацията често се разглежда като път към свободата, но при по-дълбок анализ се вижда замяната на един вид контрол с друг. Докато в миналото властта определяше парите, в новата ера парите станаха основният инструмент за придобиване на власт. Идеалът за социален хуманизъм, в който обединените усилия водят до общо благо, бе изместен от крайния либерализъм и глобализма, които често прикриват икономически интереси под маската на прогресивни ценности.
Политическата сцена бе завзета от популизма, който се храни от тълпи, водени не от принципи, а от непосредствени финансови очаквания. Корупцията, вместо да бъде изкоренена, просто смени формата си – от система на връзки в епохата на дефицита тя се превърна в скъпи комисионни и уредени сделки. Създаването на множество служби за сигурност, като ДАНС и други агенции, често се оказа по-скоро начин за осигуряване на позиции за старите кадри, отколкото реална борба с престъпността.
Институционалният разпад се отрази и върху Конституцията, където промените позволиха на държавни лица да имат „резервна родина“, поставяйки личната удобност над националния интерес. Този модел на управление, при който лоялността е разбъркана, напомня за тъмните периоди на външното управление, когато българските интереси се жертваха в името на чужди идеологии.
Икономическата реалност днес е белязана от цинична инфлация, която се оправдава с природни бедствия или предстоящото приемане на еврото. Примерите са битови, но жестоки: цените на simplest продукти като вафли или палачинки скачат двойно, а количеството им намалява. Този процес е предварителна подготовка за прехода към еврото, при който най-засегнатите ще бъдат пенсионерите, чиито доходи често са под линията на бедността.
Осигурителната система в България демонстрира пълна несправедливост, където тези, които са внасяли вноски съвестно в продължение на десетилетия, виждат пенсиите си резани или изравнявани с минималните. Това създава усещане за абсурд, при което хитруването се възнаграждава, а честността се наказва, което допълнително подкопава доверието в държавните институции.
Културният упадък е също толкова стряскащ, колкото и икономическият. В епохата на инфлуенсърите и „лайковете“, истинските знания и академичните постижения се заменят от желание за бърза известност. Претенциите за образование в елитни университети често се оказват празни, докато реалното интелектуално ниво на обществото се понижава в полза на повърхностния имидж.
В крайна сметка, най-голямата трагедия е превръщането на гражданина в стока. Дали са платени протестиращи по жълтите павета или гласоподаватели в махалите, които продават волята си за няколко банкноти, резултатът е един и същ: обществото се превръща в инструмент в ръцете на манипулаторите, което ни води обратно в безпътищата на миналото.
