Представете си абсурден бизнес модел: тръгвате с 13 литра вода, но по пътя изтичат 11, до клиента стигат едва две, а ви плащат за литър и половина. Звучи като рецепта за незабавен фалит, нали? И точно това е реалността на по-голямата част от ВиК операторите в България от десетилетия насам.
Проблемът не е само в лошото управление, а в буквално разпадащата се инфраструктура. Водопроводната мрежа в страната е четири пъти по-дълга от пътищата, но е осеяна с дупки. Официално над 60% от водата се губи, преди изобщо да стигне до потребителя, а в градове като Сливен и Шумен този процент достига катастрофалните 80%.
Докато в някои региони водата е в риск, в управлението на сектора цари политически феодализъм. ВиК дружествата често се превръщат в „окопи“ за местни политически фигури, които остават на постовете си с десетилетия, независимо от смяната на правителствата. Контрастът е стряскащ, когато погледнем модела на „Софийска вода“ – след концесията персоналът е почти наполовина, потреблението от язовир „Искър“ е спаднало двукратно, а инвестициите са по-високи от тези на всички останали оператори в страната взети заедно.
Още по-плашещо е, че дори данните, на които се основават решенията, са съмнителни. Голяма част от водните количества се отчитат на базата на разрешения, а не чрез реални измервания. Това води до системно „надлъгване“, при което операторите плащат по-малко такси и изкуствено намаляват докладваните загуби пред регулатора КЕВР.
Финансовата картина е също толкова мрачна. ВиК дружествата са потънали в дългове към НАП и електропреносните компании, което води до абсурдни ситуации – като тази в Сливен през 2019 г., когато градът остана без вода заради неплатени сметки за ток. Решението на държавата да създаде „ВиК холдинг“ с милиард левове изглежда по-скоро като опит за латене на пробита лодка, тъй като голяма част от парите отиват за покриване на стари дългове, вместо за модернизация.
В крайна сметка, простото изливане на пари в една гнила система само ще увеличи загубите. Секторът не се нуждае от нови административни етажи или „заеми от държавата към държавата“, а от истинска революция в управлението. Проблемът е, че в България такива промени обикновено идват едва след пълния колапс – когато чешмите окончателно спрат да текат.
