Когато чуем, че някой публичен образ, известен с доста сериозни здравословни проблеми, внезапно се е превърнал в нощен строител – или по-точно в разрушител на каменни плочи – първата естествена реакция е скептицизъм. Трудно е да си представим как човек, който трудно се появява физически пред публиката, внезапно намира сили да изкърти тонове камък. По-вероятно е тук да става въпрос за своеобразен „пиар щит“, при който истинските извършители остават в сянка, а известното име поема „славата“, превръщайки вандализма в мистерия.
Тази история обаче разкрива по-дълбок проблем: опитът да се поправи една несправедливост с друго нередно действие. В случая става въпрос за незаконно издигнат паметник, който обединява палач и жертви – акт, който сам по себе си е морално недопустим. Но дали разрушаването му по саморазправен път е решението? Истината е, че едно неморално действие не може да неутрализира друго, нито го превръща в морално. Две грешки не правят една истина.
Тук се появява и тъжната роля на институциите. Бездействието на властите е основният катализатор на подобни ексцесии. Когато законът се пренебрегва при поставянето на незаконни обекти в общественото пространство, се създава опасен вакуум. Нахалството на едни, които вярват, че могат просто да платят глоба, ако бъдат заловени, провокира агресията на другите. Резултатът е хаос, в който всеки се чувства упълномощен да „развява коня си“ според собствените си критерии за справедливост.
Отвъд конкретния случай с плочата, цялата ситуация ни кара да се замислим за странната българска култура на почитта към починалите. Имаме почти окултна обсесия по паметниците под път и над път, разлепените навсякъде некролози и демонстративната близост с отвъдното. Тази наша склонност към „некрофилска“ естетика често изглежда абсурдно отвън.
Един любопитен пример е историята на един англичанин, посетил България. След като е обиколил най-красивите ни градове и планини, той е останал шокиран не от архитектурата, а от обявите по стените. Виждайки безбройните снимки и съобщения за смърт, той е попитал своя приятел с истинско недоумение как е възможно в нашата страна да има толкова много изчезнали хора. За един чужденец нашият начин на обявяване на смъртта прилича повече на масово изчезване, отколкото на традиция.
