Предстоящият бюджет на Европейския съюз за периода 2028-2034 г. се превръща в истинско политическо бойно поле. Докато Европейската комисия мечтае за разходен план от близо 2 трилиона евро, националните правителства изпращат категоричен сигнал: времето за автоматично писане на чекове към Брюксел е приключило.
В центъра на конфликта стои фундаментално противоречие между икономическите приоритети на членките държави. От една страна, Германия настоява за драстично ограничаване на разходите, докато Италия и Полша категорично отказват всякакви съкращения в средствата за земеделието и развитието на по-бедните региони. Тъй като субсидиите за фермерите са „червена линия“, единственият оставащ източник за икономии е самата европейска администрация.
Тук се появява и сериозен политически парадокс. Докато много европейски правителства в момента съкращават собствените си разходи и намаляват броя на държавните служители, Европейската комисия предлага точно обратното – наемането на още 2500 нови служители през следващите седем години. Този контраст предизвиква силно раздразнение и прави плановете за разширяване на персонала първата мишена на „бюджетната ножица“.
Административните разходи, които включват заплати и издръжка на сгради, са оценени на 118 милиарда евро. Макар това да е около 6% от общия бюджет, сумата е достатъчно голяма, за да бъде използвана като политически инструмент. За всяко правителство е много по-лесно да обясни пред своите избиратели, че е съкратило „бюрокрацията в Брюксел“, отколкото да оправдае намаляване на средствата за местните производители или инфраструктурни проекти.
Рисковете обаче не спират дотук. Ако държавите членки продължат да се съпротивят на увеличаване на националните вноски или въвеждането на нови общоевропейски данъци, ЕС може да бъде принуден да свие общия размер на бюджета. В такъв мрачен сценарий натискът ще се разпредели върху всички европейски политики, а не само върху административния апарат.
Засега изглежда, че еврочиновниците са най-уязвимата група в този пазарлък. Политическата логика е безпощадна: когато трябва да се избира между комфорта на Брюксел и гласовете на фермерите, столиците винаги ще изберат второто.
