Политическата сцена в Словакия наскоро стана театър на един показателен провал, който носи тежки уроци за либералните сили в Централна и Източна Европа. Държавната избирателна комисия на страната обяви за невалиден референдум, след като едва 16,3% от гражданите с право на глас се отправят към урните. За да бъде признат за успешен, е било необходимо участие от поне 50%, което в реални цифри означава над 2,2 милиона гласоподаватели – цел, която остана недостигната с огромна разлика.
Въпросите, поставени пред обществото, бяха насочени директно срещу управлението на Роберт Фицо. Първият се отнасяше до премахването на доживотните финансови облаги за премиера, които са равни на депутатска заплата. Вторият призив беше за възстановяване на Специализираната прокуратура и Националната криминална агенция (NAKA) – структури за борба с корупцията, които настоящото правителство закри с аргумента, че така ще се постигне по-ефективна борба с престъпността.
Зад инициативата стоеше партията „Демократи“, водена от бившия премиер Едуард Хегер, но референдумът беше подкрепен и от други опозиционни сили. Тук се вижда ясна паралел с българския политически пейзаж: „Прогресивна Словакия“ с нейния лидер Михал Шимечка е почти идентична с „Продължаваме промяната“ – силно либерална, проевропейска и с електорат, концентриран сред младите професионалисти в столицата Братислава. От друга страна, коалицията между „Свобода и солидарност“ и Християндемократическото движение отразява идеите на „Демократично България“, залагайки на евроатлантизма и върховенството на закона.
Реакцията на словашката опозиция след катастрофалния резултат следва познат сценарий. Вместо самокритика, се появиха оправдания, че летните почивки са попречили на мобилизацията, или че истинският успех се крие в събраните 380 000 подписа за обявяването на референдума. Някои дори твърдяха, че държавата все още не е достатъчно демократична, което прави присъствието на либералите във властта още по-необходимо.
Реалността обаче е по-сурова: либералните сили в Словакия, подобно на техните колеги в България, се сблъскват с твърд таван на подкрепата около 15%. Докато в големите градове темите за съдебната реформа и борбата с корупцията звучат приоритетно, в провинцията хората се борят с инфлация, ниски доходи и проблеми в здравеопазването. За множината от избирателите юридическите детайли са фонов шум, особено след като предишните либерални кабинети на Едуард Хегер и Игор Матович в Словакия, както и правителствата на Петков и Денков в България, не успяха да реализират обещаните промени, оставяйки след себе си усещане за партийни назначения и задкулисни сделки.
Основният проблем на този политически модел е, че той се гради върху отрицанието. Когато една партия се дефинира единствено чрез борбата срещу определени фигури или системи, тя остава без реална програма за подобряване на бита на обикновения гражданин. В региони с нисък стандарт на живот, като България и Словакия, стабилността и социалните гаранции винаги ще победят абстрактните идеи за реформи, ако те не са придружени от конкретни икономически решения. Докато реформаторите не излязат от „балона“ на столиците, те ще продължат да владеят улицата, но не и властта.
