Иронията на съвременния български език е стряскаща: докато средностатистическият ни съвременник оперира с едва 3000 думи, литературният ни патриарх Иван Вазов е използвал над 90 000 в своите творби. Днес Вазов често е възприеман като „сложен“ или „архаичен“ за учениците, но истината е, че той не е станал по-труден – ние сме станали по-бедни в изказа си. Това е резултатът от вековна борба, при която езикът е бил не просто средство за комуникация, а политически инструмент за контрол и идеологическо пренасочване.
Борбата за чистотата на езика започва още през XIV век с Патриарх Евтимий, който с решителност изчиства гръцките влияния, наложили се по време на византийското владичество. Тази първа голяма реформа е била акт на културно освобождение, подкрепен от цар Иван Шишман, с цел да се върне езика към неговите истински корени и да се унищожат „грубите и нестройни“ изрази.
След Освобождението правописът се превръща в арена за политически сблъсъци. През 1892 г. правителството на Стефан Стамболов се опитва да наложи радикален проект, който буквално променя облика на азбуката – премахват се „й“, „я“ и „ю“, а езикът започва да прилича повече на сръбския, отколкото на руския. Тази стъпка предизвиква огромен обществен скандал, тъй като интелектуалците отказват рязкото скъсване с традицията. Последвалите опити на Константин Величков и самия Иван Вазов да установят общо правописание са компромисни, но често остават незабелязани или са заменяни от нови политически воли.
Един от най-големите обрати настъпва през 1921 г. под влиянието на Александър Балан и Стоян Омарчевски. Те въвеждат безмилостни опростявания, като премахват ятовата гласна и еровете в края на думите. Това води до легендарния спор за произношението на думи като „мляко“ и „млеко“, който разделя обществото по диалектна и социална линия. Дори Българската академия на науките, под ръководството на Иван Гешов, се противопоставя на тези промени, но държавата налага новите правила с твърда ръка, забранявайки изданията по стария правопис.
Последната голяма вълна от промени идва през 1945 г., когато езикът се подчинява на комунистическата идеология. Реформата от тази година не само потвърждава опростяванията на Балан, но и обявява старите правописни форми за „буржоазни“ и белег на „закостеняло мислене“. В името на „демократичността“ езикът се реже до минимум, а велики писатели като Вазов и Йовков остават дълги години извън печат, защото техният стил е твърде богат и „неподходящ“ за новите времена.
Днес, когато се чуват гласове за връщането на ятовата гласна или се спори за правилното писане, става ясно, че всяка реформа е оставила белег върху националната ни идентичност. Историята на българския правопис е история на загубите – загуба на нюанси, загуба на богатство и загуба на връзка с миналото, в името на една удобна, но бедна функционалност.
