Изборите в Унгария показаха нещо важно, когато една общност е жива и има колективна сила, дори най-силният режим започва да изглежда уязвим. Това е големият урок и за България. Ние чакаме външен спасител и личност, която да свърши трудната работа вместо нас. Това е дълбоко заложено в архетипа ни.
Това коментира във „Фейсбук“ Иван Кирилов Иванов.
Нашият проблем не е само политически. Той е и дълбоко психологически. Ние твърде често се държим като разединени хора, които не вярват, че заедно могат да променят посоката. Затова идеализираме личности, а не изграждаме общност и доверие помужду си. Търсим всемогъщ спасител, а не създаваме гражданска общност, чакаме месията, вместо ние да се разпознаем като обществена сила.
От психодинамична гледна точка това означава едно, трябва да излезем от зависимата позиция. Да спрем да проектираме всевластие в един човек, да спрем да се чувстваме малки, безпомощни и обречени. Да спрем да мислим себе си като публика, и да започнем да се преживяваме като общност с воля, памет, достойнство и сила.
Какво трябва да променим?
Да вярваме повече един на друг, а по-малко на политически идоли и спасители.
Да изберем да участваме в политическия процес, вместо да критикуваме всичко и всички.
Да изберем доверие и общност вместо омраза към всички.
Да изберем отговорност и действие, вместо постоянно оплакване и чувство, че сме жертви.
Да изберем самоуважението, че сме себе си, вместо вечната надежда, че „някой отгоре“ ще дойде и ще ни подреди живота.
Да избираме нормални, силни и професионално доказани личности, вместо марионетки, синове (дъщери) на бащите си, конформисти, нарцистисти и психопати.
Истинската промяна започва тогава, когато спрем да чакаме поредния спасител, а си повярваме като общност, защото силата не е в един човек. Силата е да събудим груповото „ние“.
Така както го направиха унгарците, украинци, а скоро и американците.
