Кръговратът на мутренската власт се затваря.
Когато Борисов дойде на власт, част от шефовете на силовите групировки, които не приеха новия ред, бяха елиминирани – физически или икономически. Други бяха „убедени“, че е време да сменят анцузите с костюми. Да престанат с показния рекет и кражбите на коли – поне в стария им, груб формат – и да влязат в институциите. Получиха концесии за боклук, плажове, паркинги. Достъп до банки, застрахователи, обществени поръчки. Някои станаха депутати, министри, кметове. Подземието се институционализира. И кротнаха.
Това припомня във „Фейсбук“ Илиян Василев.
Този модел работи само при едно условие – има перспектива за власт, а през властта – за ресурс, защото голяма част от бизнесите им не са пазарно доказуеми, а изискват постоянни нови поръчки и връзка с публичен ресурс.
Днес тази перспектива изглежда разклатена. Ако в следващия парламент Борисов и Пеевски не разполагат с достатъчно депутати, за да гарантират контрол върху публичните потоци и регулаторите, целият механизъм започва да скърца. А когато достъпът до ресурс е под въпрос, се връщах към „букалките“.
Тогава политическата конкуренция се пренася извън нормалния терен. Влиза палежи, убийства, заплахи – страхът. Влизат внушенията. Влизат показните престъпления.
Петрохан беше първият тревожен маркер – независимо от интерпретациите, внушенията и опитите за пренасочване на вниманието. Там обществото усети, че броят на жертвите сякаш няма значение, а информационната рамка се конструира предварително.
Подпалването на автомобил и опитът за палеж на дома на кмета в Бистрица вече звучат като друг тип послание – по-директно, по-примитивно, по-познато от 90-те. Когато институционалният чадър отслабва, на преден план излизат самите изпълнители.
Посланието е елементарно:
„Или ще изберете нашите, или се връщаме към стария режим на рекет.“
Историята показва нещо просто – когато Борисов и Пеевски потънат информационно, когато престанат да са в центъра на публичния дебат, това рядко означава слабост. По-често означава, че действат през други канали. Тихо. Подмолно. Без да поемат директна отговорност.
Страхът е инструмент.
Паниката е инструмент.
Демонстрацията на сила е инструмент. В безскрупулната битка за власт на всяка цена.
Но има и нещо друго – обществото вече е уморено от този цикъл. И колкото по-очевиден става механизмът, толкова по-трудно е да бъде продаден като „случайност“.
Забравих – едни мутри, от улицата, които извършват престъпленията, няма как да бъдат разследвани от другите мутри, които са в институциите.
Не е сложно. Въпросът е дали хората ще разпознаят модела навреме.
