„Слави Трифонов признал пред много близък човек, че умира, помолил го да…“
„Слави в ареста заради ‘Евровизия’“
„Слави се върнал към дрогата?“
„Слави тежко болен, ходи на химиотерапия в онкоклиника – София“
„Шоуменът изглежда ужасяващо без грим; главата му е цялата в рани; фоторепортер на ‘Папараци’ успя да заснеме истината за Слави“
„Слави спи с малолетна“
„Слави не може да има деца“
„Слави е импотентен“
„Слави си сменя кръвта в Париж“
Това е една микроскопична частичка от нещата, които се пишат за мен. Разбира се, на някои от вас ще им стане неприятно, когато ги четат; други ще се отвратят, трети — може би — ще се натъжат, а четвърти искрено ще се зарадват. Така е. Отдавна съм приел, че всичко това е част от онова, което ми се случва, и съм се опитвал, доколкото мога, да предпазя близките си. Доколко съм успял — не знам, но знам, че това е част от българското публично пространство.
Има държави, в които не е така. Там няма жълти сайтове и жълти вестници — не защото няма кой да ги пише, а защото няма кой да ги чете. Например, така е в Швейцария.
Е, за добро или за лошо, в България не е така.
И сега ще ви споделя нещо: за някои хора, които в днешната емоционална говорилня не са разбрали, ще кажа следното — доколкото зависи от мен, аз ще направя всичко възможно, за да могат такива измислици, гнусотии и откровени пошлости да продължат да съществуват. Защото така ние в България разбираме свободата на словото.
Ще бъда още по-директен и ще се обърна към една част от т.нар. български естаблишмънт. Знам, че ме мразите. И винаги, доколкото зависи от мен, ще правя всичко възможно, за да можете свободно да изразявате омразата си. Защо ли? Защото това ме зарежда и ме прави щастлив. И не се шегувам.
