Пловдив стана театър на едно от най-жестоките престъпления, които някога са разтърсвали града. Дори за опитни правни експерти като Людмил Рангелов, мащабите на това злодеяние са непостижими, надхвърляйки всичко срещано в многогодишната му практика и литературата по темата.
Опитът да се оправдаят убийците с твърдения, че жертвата Георги Кузев е бил педофил, е определен като абсолютно абсурден. Подобни тези не могат и не трябва да служат като щит за извършителите на толкова чудовищно деяние, нито да олекотяват тяхната вина.
Анализирайки профила на нападателите, Рангелов ги описва като психически дефектни младежи. Този случай не е просто престъпление, а проява на дълбока повреда в човешката психика, за която дори най-точните определения остават недостатъчни, за да опишат нивото на жестокост.
Започва се сериозен разговор за пропуските в законодателството, тъй като таванът от 12 години затвор изглежда недостатъчен. В реалността, поради възможността за освобождаване за добро поведение, извършителите рискуват да излежат само шест и половина години, след което обществото отново ще се сблъска с тях.
Има сериозно опасение, че затворът няма да поправи тези хора, а напротив – ще ги превърне в още по-опитни и „изпечени“ престъпници. Липсата на гръмогласни близки на жертвата, които да напомнят за трагедията, засилва риска случаят просто да бъде забравен с времето.
Въпросът за моралната страна на защитата също е болезнен. Докато правото на защита е гарантирано по закон, доброволното поемане на такъв случай е тежък етичен въпрос. Назначаването на служебен адвокат се вижда като единственият изход, при който защитникът не е длъжен да прави компромис със собствената си съвест.
