Загубата на Южна Добруджа през 1913 г. остава една от най-дълбоките рани в националното съзнание на България. След триумфалните победи в Балканската война, страната се оказва в изолация, притисната от бивши съюзници и съседи. По това време Румъния, запазила неутралитет по време на сраженията, неочаквано изисква териториална компенсация по линията Тутракан-Балчик. Въпреки апелите на цар Фердинанд към руския император, Великите сили застават зад румънските претенции, което води до подписването на Букурещкия мирен договор и откъсването на плодородната златна земя.
Демографската картина в региона по това време е красноречива – огромното мнозинство от населението е българско и турско, докато румънското присъствие е пренебрежимо малко. Въпреки това, политическият прагматизъм на Великите сили надделява над етническата справедливост. Десетилетия наред въпросът за Добруджа остава отворен, превръщайки се в основен приоритет за българската външна политика, която търси удобен момент за поправяне на историческата несправедливост.
Интересен детайл от епохата е личната амбиция на цар Фердинанд, който по време на преговорите в Лондон е бил по-фокусиран върху придобиването на Солун и остров Самотраки за лични нужди, отколкото върху стратегическата защита на северната граница. Тази разпръснатост на интересите, съчетана с натиска от страна на Русия за задоволяване на румънските апетити, поставя началото на една национална катастрофа, която ще отнеме десетилетия за коригиране.
Шансът за реванш се появява в бурната 1940 година. След разгрома на Франция от Германия, международните гаранции за териториалната цялост на Румъния се изпаряват. Българските дипломати започват мащабна кампания, подчертавайки миролюбивите си намерения. Интересно е, че по това време дори страни като Великобритания и САЩ започват да признават легитимността на българските искания, осъзнавайки, че мирът на Балканите е невъзможен без решаването на този казус.
Ключовият момент в тази дипломатическа сага е стратегическата игра на цар Борис III. Той умело използва геополитическото напрежение между Третия райх и Съветския съюз. В разговор с германския посланик, монархът намеква, че ако въпросът не бъде решен с помощта на Берлин, в България може да се стигне до вътрешни вълнения. Цар Борис III предупреждава, че комунистическото движение може да използва ситуацията, за да представи връщането на Добруджа като подарък от Сталин, което би променило коренно баланса на силите в региона.
Този ход принуждава Германия да поеме инициативата и да упражни натиск върху Букурещ. В резултат на интензивни преговори в Крайова, на 7 септември 1940 г. е подписана историческата спогодба. Южна Добруджа се завръща в пределите на България без нито един изстрел – триумф на търпението и интелигентната дипломация. Така, чрез сложна шахматна партия на международната сцена, страната успява да си върне изгубеното, доказвайки, че понякога перото и стратегията са по-мощни от оръжието.
