Началото на едно ново хилядолетие отвъд границите на България донесе със себе си дългоочаквано събитие – завръщането на тленните останки на цар Самуил. След 1012 години, прекарани далеч от родната земя, великият владетел най-сетне се прибра у дома. Това не беше просто преместване на кости, а символично възкресение на една епоха, напомняне за величието и трагедията на Първото българско царство.
София стана свидетел на невиждана емоция. Хиляди българи, от най-малки до най-стари, изпълниха площадите, за да посрещнат саркофага на своя цар. Шествието, което пренесе мощите до историческия храм „Света София“ – мястото, където според преданията самият владетел е приел християнската вяра – беше пропито с тържественост и дълбоко уважение. Опашките пред храма се нижеха безкрайно, всеки желаещ да се поклони пред паметта на един от най-значимите ни държавници.
Сред всенародното ликуване обаче, една фигура липсваше – тази на цар Симеон Сакскобургготски. Неговото отсъствие хвърли сянка върху иначе безупречния церемониал и породи вълна от въпроси, които отекнаха в общественото пространство. Как е възможно потомък на български царе да не присъства на такова съдбоносно събитие за нацията?
От прессекретариата на бившия министър-председател дойде обяснението: пътуване в чужбина и твърде късна покана, получена едва във вторник, която не позволявала промяна на вече натоварения му график, въпреки напредналата му възраст от 89 години. Но за мнозина на площада, тези аргументи не бяха достатъчни. Възмущението беше осезаемо – „Няма основателна причина!“, коментираха хората, усещайки, че историческият момент изисква различен приоритет.
Завръщането на цар Самуил беше повече от национален празник; то бе урок по история и гражданска съвест. То показа силата на колективната памет и дълбоката връзка, която българите пазят с корените си. И докато народът се прекланяше пред един цар от миналото, отсъствието на друг, от по-близкото ни минало, остави горчив привкус и напомни, че историята често съди не само по присъствията, но и по отсъствията.
