След години на очакване и безброй перипетии, най-модерният стадион в България отваря врати точно на мястото, където футболът в София е направил своите първи стъпки. Тази събота, под светлините на прожекторите, ще бъде открита новата „Българска армия“ – символ на устойчивост и непрекъсната борба. Но за да разберем истинската стойност на този момент, трябва да се върнем назад във времето, към една пуста поляна, наречена „Пустинята“, която е била свидетел на всичко.
Преди 117 години, много преди модерните трибуни и перфектните терени, именно тук, в периферията на Борисовата градина, ученици от истанбулски лицеи са се събирали да ритат топка. Двата импровизирани отбора, водени от Иван Матинчев-Матинката и Сава Киров-Савата, са поставили началото на една легенда. Сред тях е бил и Благой Балъкчиев, чието име по-късно ще бъде записано като един от основателите на турския гранд „Галатасарай“. Отборите им ще еволюират, а Сава Киров ще стане виден български дипломат – така започва историята на едно място, предопределено за велики спортни събития.
С течение на годините „Пустинята“ се превръща в официално игрище. През 1923 г. там се появява теренът на ОСК АС-23, а през 1933 г. Столичният общински съвет официално предоставя 50 декара на клуба за строеж на стадион. Мечтата става реалност: игрището е проектирано по подобие на парижкия „Коломб“, домакин на Олимпиадата през 1924 г., и става първото затревено в България, оборудвано със съблекални и прилежащи помещения. Това е златният век на стадиона, преди бурните промени да го погълнат.
След 9 септември 1944 г. идва епохата на трансформациите. АС-23 изчезва, а на негово място се настаняват различни военни клубове, включително „Чавдар“ и по-късно „Септември при ДНВ“, който става шампион. Стадионът претърпява пълна реконструкция до 1950 г. и преминава под контрола на военното министерство – акт, който според историците е извършен без надлежно публикуван закон, но в онези времена малцина са смеели да оспорят решенията на управляващата партия.
След демократичните промени през 1989 г. стадионът попада в неясен статут. Докато други клубове получават своите съоръжения безвъзмездно, ЦСКА е единственият, принуден да плаща, за да ползва собствения си дом. Статутът на „публична държавна собственост“ години наред спъва всякакви опити за модернизация, превръщайки стадиона в заложник на бюрокрацията и политическите игри. Дори премахването му от списъка с културни паметници, чието включване е било мистерия, не успява да ускори процеса.
Развръзката идва с промяната на собствеността в „частна държавна“ по време на третото правителство на Бойко Борисов, отваряйки пътя за съвместно дружество между клуба и държавата. Въпреки последвалите забавяния, благодарение на усилията на служебния министър Весела Лечева, е подписано споразумение за „Българска армия спортни имоти“. ЦСКА, чрез дружества, свързани със собственика Валтер Папазки, внася близо 30 милиона лева като апортна вноска, като държавата не инвестира нито евроцент. Три години по-късно, стадионът е завършен – възкръснал като феникс от пепелта, готов да пише нова история в българския футбол.
