Когато професионалният опит на следовател се сблъска с реалността на асфалта, резултатът често е разтърсваща история за оцеляване. Любомира Минкова, бивш прокурор с дългогодишна практика, се озовава в епицентъра на тежък инцидент на магистрала „Тракия“. Вместо хладнокръвен юридически анализ, тя преживява мигове, които променят представата ѝ за сигурността по българските пътища.
Пътят към Бургас се превръща в изпитание, след като Минкова и съпругът ѝ преминават през зони с критична видимост и опасни участъци. Всичко се променя, когато на хоризонта се появява фигура в светлоотразителна жилетка. Този непознат, махащ отчаяно за помощ, се оказва ключовата фигура, която предотвратява още по-голяма верижна катастрофа и спасява живота на пътуващите, сигнализирайки навреме за приближаващата опасност.
Сцената, която се разкрива пред очите на бившия прокурор, е сюрреалистична. Сред смачканите ламарини на жълт автомобил тя открива трагедия, в която шофьорът е пожертвал себе си, за да предпази пътниците. В ниското, край студените води на отводнителен канал, тя открива младия Бранко. Нейната намеса в тези критични минути се оказва решаваща за момчето, а благодарността на семейството му по-късно е единственият лъч светлина в мрачния спомен.
Този инцидент провокира Минкова да постави на дневен ред концепцията „Визия нула“. Тя настоява, че пътната безопасност не трябва да бъде въпрос на личен късмет или бдителност на случайни минувачи. Според нея институциите са длъжни да приемат, че човешката грешка е неизбежна и инфраструктурата трябва да бъде проектирана така, че да прощава тези грешки, а не да ги наказва със смърт.
Философията на „Визия нула“ поставя акцент върху факта, че човешкото тяло е уязвимо и при определени скорости сблъсъкът е фатален. Минкова задава фундаменталния въпрос: докога гражданите ще трябва да поемат ролята на пътни полицаи, махайки с жилетки в мъглата, вместо системата за управление на трафика да гарантира сигурността им още преди да стигнат до мястото на катастрофата?
