Българското земеделие отново е изправено пред абсурдна ситуация: природата е щедра, но пазарът е безмилостен. Тази година градините са пълни с ароматни и качествени праскови, но за производителите този изобилие не носи радост, а финансово отчаяние. Вместо триумф на реколтата, секторът се сблъсква с истински икономически кошмар.
Един от най-големите врагове в момента не е само пазарът, но и природата в лицето на вредителя „черна златка“. Този опасен гост превръща плодородните градини в гробища за дървета, като кара стотици растения да изсъхват бързо. Борбата с него е тежка и скъпа, изискваща специализирани препарати, които допълнително натоварват и без така разтрепания бюджет на фермерите.
Финансовата тежест обаче не спира до тук. Разходите за гориво, оран и препарати са скочили драстично, подтикнати от общата икономическа нестабилност и спекулациите с валутните курсове. Докато разходите растат, цената на едро остава на ниво, което не покрива дори базовите инвестиции. Когато борсовата цена е около 1,50 евро, тя се оказва напълно недостатъчна за оцеляването на местния производител.
Ситуацията се влошава от масивния внос на гръцки праскови, които наводняват пазара на цени под едно евро за килограм. Липсата на ефективен контрол над вноса прави българската продукция неконкурентоспособна, дори когато качеството ѝ е по-високо. Това създава среда, в която местният труд се обезценява в полза на чуждите стоки.
Критичната точка е липсата на реална държавна подкрепа. Докато в Гърция държавата активно помага за борбата с вредителите и поддържа сектора, в България помощта от фонда „Земеделие“ е символична. Сумата от 190 евро на хектар е напълно неадекватна за мащаба на разходите, с които са изправени градинарите, оставяйки ги сами в борбата за оцеляване.
Възстановяването на унищожените градини е друг огромен финансов товар. Цената на едно ново дръвче варира между 10 и 15 евро, което прави рехабилитацията на стотици декари изгубена земя почти невъзможна за малките производители, които нямат собствени разсадници.
В крайна сметка се задава един единствен, но стряскащ въпрос: има ли бъдеще за българския прасков? Ако тенденцията с ниските цени, високите разходи и липсата на държавна намеса продължи, качествената местна продукция може скоро да остане само в спомените.
