Често виждаме само блясъка на триумфа, без да забелязваме дългата поредица от провали и отказани опити, които го предхождат. За Георги Господинов пътят към френското признание с романа „Градинарят и смъртта“ не е бил кратък. Точно четвърт век разделя първия превод на Мари Врина от настоящия успех – период, изпълнен с тежка тишина от издателствата и моменти на истинско отчаяние.
Този дълъг път доказва, че истинското щастие не е в самото признание, а в споделената радост с тези, които са преминали през същите трудности. Наградата „Жан Моне“ е не просто литературен успех, а победа над години на игнориране и съмнения, превърната в общ празник.
В сърцевината на книгата стои борбата със „черната дупка“ на смъртта – това място, което поглъща всяка история и всяко присъствие. Господинов предлага противовес на този мрак, превръщайки романа в източник на светлина, който шепне на читателя, че крайът не е сдъгавене в ужас, а нещо, което всъщност не е страшно.
Тази светлина идва от най-простите и интимни човешки жестове – от възможността да изпратиш близък човек до прага на вечността, държейки го за ръка. Това е утешението, което всеки от нас рано или късно се учи да разбере, превръщайки се в „експерт“ по най-трудната част от човешкото съществуване.
В контекста на съвременната Европа, Господинов свързва личната съдба с общата ни идентичност. Получавайки награда с името на един от основателите на европейския съюз, той напомня, че нападайки Европа, ние всъщност атакуваме себе си. С две прости, макар и граматически неправилни думи – „Аз сме“ – писателят подчертава неделимостта на индивида от общността, към която принадлежим.
