София отново се изправя пред призраците на своето минало. На 18 юни в сърцето на столицата, на улица „Юрий Венелин“, предстои откриването на паметна плоча, посветена на писателя Иван Аржентински. На пръв поглед рутинно събитие, но зад него се крие дълбок идеологически сблъсък, подкрепен от гласовете на БСП и „Възраждане“ в Столичния общински съвет.
Иван Аржентински, известен още като Иван Василев, е представен като герой от войната срещу Третия райх, помощник-командир и военен кореспондент, носител на ордени за храброст. Той е дългогодишен председател на Кабинета на военния писател и главен редактор на ключови военни издания като сп. „Български воин“. Тези биографични данни обаче разкриват само едната страна на монетата, удобно премълчавайки неговата безкомпромисна роля като идеологически функционер на комунистическия режим.
Един от най-мрачните епизоди в биографията на Аржентински е участието му в инициирането на т.нар. „Писмо срещу Солженицин“ през 1970 г. Тази колективна декларация, организирана от ръководството на Съюза на българските писатели, заклеймява Нобеловата награда на руския дисидент Александър Солженицин. Аржентински не само е сред основните инициатори, но лично е привиквал писатели, отказващи да подпишат, подлагайки ги на натиск и последваща творческа изолация.
Не по-малко показателна е и връзката му с генерал Владимир Заимов, с когото Аржентински активно сътрудничи от 1937 г. Заимов, впоследствие разкрит като ръководител на нелегална съветска разузнавателна мрежа в България, е бил пряко подпомаган от писателя. Иронията на историята е, че тази паметна плоча ще бъде открита само седмици след като парк „Заимов“ в София беше преименуван на „Оборище“ именно заради шпионската дейност на генерала в полза на чужда държава.
В момент, когато обществото ни се опитва да преосмисли и осъди тоталитарното си минало, поставянето на паметна плоча на фигура с толкова спорна роля повдига въпроси за ценностите, които избираме да почитаме. Дали това е опит за реабилитация на една отминала епоха, или просто неразбиране на сложните пластове на историята, предстои да видим. Едно е сигурно – София отново е на кръстопът между паметта и забравата.
