Съединените щати от десетилетия привличат хора от всеки край на планетата, представяйки се като „земя на възможностите“ и „топилен котел“ на култури. Днес на нейна територия живеят граждани от над 190 държави, но възниква въпросът: дали това огромно разнообразие автоматично води до чувство за принадлежност и единство? Един поглед към южния щат Тенеси разкрива сложна картина, далеч от еднозначните отговори.
В сърцето на „Библейския пояс“, Тенеси е известен не само с кънтри музиката си, но и със силните си религиозни и консервативни ценности, често свързани с евангелизма и Републиканската партия. В църкви като „Патриот“ в Ноксвил, подкрепата за политически фигури е непоколебима, но мненията за това кой „принадлежи“ към Америка са дълбоко разделени. Някои, като Аарон, поставят условието за придържане към Конституцията и свободата на словото и религията, отхвърляйки идеи като шериата. Други, като Линда, изразяват опасения от „прекалено много нелегални имигранти“, виждайки в това заплаха за страната, въпреки че делът им в региона е минимален.
Пътувайки към Нашвил, столицата на щата, където музиката е навсякъде, картината изглежда по-пъстра. Млади хора като Пейтън, част от ЛГБТИ общността, споделят за лични трудности, но и за срещи с отворени хора, които са им дали нови възможности. Въпреки това, под повърхността се крие и сурова враждебност. Скот, уличен продавач на вестници, открито заявява, че „имигрантите могат да ни вземат всичките жени“, демонстрирайки неблагосклонността на живота към него и неговите възгледи.
Инок Фъз, баптистки пастор, който се грижи за нуждаещите се в Нашвил, ръководи изцяло афроамериканска общност. Той настоява: „Аз не съм афроамериканец, чист американец съм“. Неговите думи подчертават болезнената истина, че въпреки етническото и религиозно разнообразие, равенството все още е далеч. Джесика Уилямс, успяла афроамериканка в сферата на недвижимите имоти, разказва за личен опит с неоснователна дискриминация и обвинения, доказвайки, че расизмът остава осезаема част от ежедневието.
В търсене на обща основа, Юри Кунза, перуанец, пристигнал в САЩ преди три десетилетия и президент на Испано-американската търговска камара в Нашвил, твърди, че произходът е по-маловажен от споделените ценности. Но в политически поляризирана страна, намирането на такъв общ знаменател става все по-трудно. Дори в малки градчета като Колумбия, видимото единство, символизирано от американските цветове по улиците, не може да скрие дълбоките разделения. Местният политик Ерик Привити отрича дискриминацията в своя град, но признава нейното съществуване в „дълбокия юг“.
Кънтри легендата Мануел Куевас, на 93 години, който е създавал костюми за икони като Елвис Пресли и Бийтълс, е жив пример за „американската мечта“, която е постигнал като имигрант от Мексико през 50-те години. Въпреки успеха си, той не се поколебава да посочи лицемерието: липса на уважение към коренните американци, ограничено уважение към чернокожите (около 60%), но „200 процента“ уважение към европейците, докато латиноамериканците остават изключени, въпреки вековното си присъствие.
Както пастор Фъз обобщава, 250 години са „ранна детска възраст“ за една нация. Надеждата е, че следващите векове ще доведат до една по-добра Америка, която ще се доближи повече до идеала на „американската мечта“, където цветът на кожата няма да има значение, а принадлежността ще бъде универсална.
