Един банален на пръв поглед съдебен казус разкрива бездната, в която е пропаднала българската държавност. Когато професорка, обвинена в източване на милиони от здравната каса, моли за снизхождение, защото няма кой да се грижи за болната ѝ майка с деменция, репликата „няма кой да гледа мама“ отеква като присъда за цялата ни система. Отказът на съда, макар и юридически издържан, не може да скрие горчивата истина: тази фраза е квинтесенция на българския провал.
Плащаме ли, или не? Въпросът е риторичен, защото всеки месец от нашите доходи се отчисляват суми за здравеопазване. Ала когато се разболеем, често се оказва, че лечението е привилегия за тези, които могат да си го доплатят. Клиничните пътеки, уж създадени да гарантират грижа, са се превърнали в машина за злоупотреби, където пациентът е по-скоро „куче-касичка“, отколкото човек, нуждаещ се от помощ. Системата е пробита отвсякъде, стимулирайки кражби и фалшиви отчети – 2 милиона „лекувани“ годишно при невъзможен брой население и болници, които активно саботират всякакви опити за реформи, за да продължат да печелят от празните си легла.
Не по-малко трагична е картината и в социалната сфера. Докато дъщерята на една майка е изправена пред правосъдието, кой ще се погрижи за възрастния родител? Държавните и общински домове за стари хора са препълнени, с хиляди чакащи. Постъпването там е по-трудно от прием в елитна детска градина. Този дефицит ражда мрежа от частни заведения, често работещи на ръба на закона, където възрастните хора са изложени на риск от нечовешко отношение, побои и измами. „Домове на ужасите“ – това е реалността, от която бяха спасени стотици, но за чиито мъчители все още няма нито една присъда.
Този двоен стандарт – между плащане и получаване на грижа, между престъпление и наказание – е сърцевината на проблема. Корупцията в здравеопазването остава почти безнаказана, а виновните за домовете на ужасите продължават да са на свобода. Защото в България общите пари се възприемат като лични, а злоупотребата с тях се разминава с леко порицание или дори с нищо.
И докато държавата абдикира от своите основни функции, грижата за най-уязвимите – нашите родители и възрастни хора – остава изцяло на плещите на индивида. Това е жестока ирония: плащаме за система, която не работи, и в крайна сметка сме принудени да гледаме как любимите ни хора умират не от старост, а от липса на адекватна грижа и човещина. „Няма кой да гледа мама“ не е просто молба за милост, а огледало на една провалена държава.
