Трагедията от 23 юли 1942 г. остави след себе си не само разстреляни тела, но и десетиля от спорове, съмнения и легенди. Смъртните присъди за Георги Минчев, Никола Вапцаров и техните съдружи останаха белег в историята, но един въпрос продължава да раздразнява изследователите: дали Вапцаров действително е предал своите? Анализът на архивните документи и полицейските сводки по дело 585/1942 г. обаче разкрива една съвсем различна картина.
За да разберем истината, трябва да погледнем хронологията на арестите. Всичко започва още през февруари 1942 г. с Георги Минчев, който е първият „домино“, който пада. Когато Вапцаров и Атанас Романов бъдат задържани на 4 март, полицията вече разполага с огромно количество информация. Всички ключови фигури и връзки в конспирацията са започнали да се разплитане много преди поетът да стъпи в ареста.
Мнозина смятат, че Вапцаров е направил пълни признания, но внимателният прочит на показанията му показва, че той е говорил основно за неща, които вече са били известни на Държавна сигурност. Докато някои от подсъдимите, като Трайчо Костов, напълно отричат обвиненията, Вапцаров разказва подробно, но често белетристично. Той използва псевдоними и дава размити описания за външния вид на своите контакти – „нисък“, „с мустаци“, „мургав“ – сведения, които нямат реална стойност за разследването.
Интригата около финансите също е ключова. Вапцаров споменава за суми от 1000 до 5000 лева, които е получавал за работата си. Макар това да изглежда като признание за външно финансиране, полицията вече е знаела за огромните субсидии, изпращани от Москва – месечни суми, достигащи до 850 000 лева, които са били истинският двигател на партията. Поета просто е потвърдил факт, който е бил документиран в докладите на Никола Гешев.
Историята става още по-сложна с връзките във Варна и дейността на руски агенти като Антон Макаров-Прудкин и групата „Пан“. Докато Вапцаров се опитва да организира канали за оръжие при устието на Камчия, той действа в условия, в които полицията вече е поставила всички охранителни мерки. Интересен е и погледът на Цвятко Радойнов, който заявява, че целта им не е съветска България, а демократична такава, като дори е готов да подкрепи царя и правителството, ако те поведат народа в борба за национална независимост.
В крайна сметка, документите показват, че Никола Вапцаров не е бил източникът на разкритията, а по-скоро жертва на една вече разгърната мрежа от полицейски разследвания. Неговите показания са били по-скоро повторение на вече известни факти, отколкото предателски акт, който да свали организацията.
