Боян Трайков, ключова фигура в българската журналистика и бивш ръководител на БТА, остава в историята с ролята си на медиен фронтмен по време на един от най-големите геополитически скандали на 20-ти век – обвиненията срещу България за атентата срещу папа Йоан Павел II. Роден през 1932 г. във Варна, Трайков гради кариера, която го отвежда от регионални медии до върховете на държавната информационна агенция, превръщайки го в пряк свидетел на опитите на София да изчисти името си пред света.
Всичко започва с телефонно обаждане, което променя съдбата на Сергей Антонов. Трайков си спомня как в редакцията на БТА пристига информация от Франс прес за ареста на българин в Рим. След като проверява със специалните служби, той получава уверение от ген. Васил Коцев и ген. Васил Зикулов, че в италианската столица няма служител на разузнаването с такова име. В този момент става ясно, че случаят се превръща в инструмент за натиск върху целия социалистически блок.
Трайков разказва, че Тодор Живков лично му е дал „картбланш“ да води информационната битка. Един от най-запомнящите се моменти е негова иронична реплика по време на напрегната пресконференция: когато микрофоните в залата отказват, той се шегува пред международните кореспонденти, че ако държавата не може да се справи с озвучаването, как би могла да организира атентат срещу главата на Римокатолическата църква. Тази ирония подчертава абсурдността на обвиненията в очите на българската страна.
Според него Сергей Антонов е бил избран за „жертвен агнец“ заради крехката си психика в момент на лични затруднения. Целта на западните анализатори, сред които Клеър Стърлинг, е била ясна – удар срещу СССР чрез неговия най-верен съюзник. Трайков описва как по време на пресконференциите е призовавал журналистите да разкрият поръчителите на антибългарските кампании, често предизвиквайки бурни реакции в залата.
Дългият процес завършва през 1986 г. с освобождаването на Антонов поради „липса на достатъчно доказателства“ – формулировка, която оставя горчив вкус. Истината обаче изплува десетилетия по-късно, когато по време на посещението си в София през 2002 г. папа Йоан Павел II косвено отрича съществуването на „българска следа“. Боян Трайков, човекът, който прекара години в защита на каузата, си отиде от този свят през 2014 г., оставяйки след себе си спомена за една от най-сложните дипломатически и медийни игри на Студената война.
Сергей Антонов завършва земния си път самотен в дома си през 2007 г., а дебатът около неговата роля остава затворен в аналите на историята като пример за това как отделният човек може да се превърне в заложник на голямата политика.
