България, някога прочута със своите обширни стада и богато животновъдство, днес е превърната в показателен пример за това как десетилетия на неадекватни политики могат да унищожат цял един традиционен отрасъл. Тази тъжна констатация идва от Симеон Караколев, съпредседател на Националната овцевъдна и козевъдна асоциация, който алармира за катастрофалния срив в броя на животните и последвалата зависимост от внос.
Цифрите рисуват стряскаща картина на упадък. Само преди три десетилетия българските пасища са били дом на впечатляващите 10 милиона овце. Днес този брой е спаднал до под 1 милион. Това не е просто статистика, а хроника на един бавен, но сигурен провал, който засяга не само овцевъдството, но и други ключови сектори като козевъдството, говедовъдството (с около 60% срив) и свиневъдството.
Основната причина за този драматичен спад, според експертите, е липсата на дългосрочна национална визия и хаотичното раздаване на европейски средства. Вместо целенасочени инвестиции, които да подкрепят устойчивото развитие, България е превърнала европейските фондове в „торба с пари“, разпределяна без ясни приоритети и измерими резултати. Този безцелен подход е довел до изчезването на хиляди стопанства и до драстично намаляване на производството.
Интересно е, че докато България руши собственото си животновъдство, Европейският съюз преживява промяна във философията си. След години, в които животновъдството често е било представяно като проблем за климата, сега Брюксел осъзнава ключовата роля на продоволствената сигурност. Новата европейска стратегия акцентира върху устойчивостта, конкурентоспособността и намаляването на зависимостта от внос – уроци, които България тепърва трябва да научи по трудния начин.
Парадоксално, но факт – днес Европа, включително и България, е принудена да внася значителни количества месо от региони като МЕРКОСУР. Това е пряк резултат от неспособността на континента да се изхранва сам в някои отношения, въпреки че има всички традиции и дадености за това. За България тази зависимост е още по-трагична, предвид миналото ѝ като сериозен производител.
Друг критичен проблем е достъпът до финансиране. Българските животновъди нямат възможност за дългосрочни кредити, които са жизненоважни за сектора. Петгодишни заеми не могат да подкрепят инвестиции, чиято възвръщаемост е бавна и изисква периоди от 20 до 30 години, както е практиката в други европейски страни. Без преосмисляне на концепцията за финансиране, бъдещето на българското животновъдство остава несигурно, въпреки разговорите за нова стратегия с Българската банка за развитие.
В крайна сметка, историята на българското животновъдство е напомняне за цената на бездействието и липсата на стратегическо мислене. От изобилие до изчезване, тя е огледало на един зачеркнат отрасъл, който отчаяно се нуждае от национална цел и адекватни политики, за да възкръсне от пепелта.
