
След пет години на болезнено отсъствие и скитане по чужди сцени, Театър „София“ най-накрая се завърна в своя дом. Това възкресение съвпада с юбилейните 60 години на трупата, които бяха отбелязани с мащабното представление „Не свиква с тъмното окото“. Спектакълът не е просто откриване на сграда, а емоционален мост към миналото, препратка към дързкото и бързо забранено представление „Корени“ от 1966 година.
Режисьор Маргарита Младенова е създала истински коллаж от спомени и идеи, избягвайки традиционната линейна история. Тя вплете текстове на десет легендарни български автори – от Йордан Радичков и Иван Радоев до Стефан Цанев и Георги Марков. Резултатът е спектакъл-будител, който провокира, разсмива и припомня за гражданската отговорност, използвайки поезията като инструмент за борба срещу конформизма.
Централните образи в постановката служат като огледала на българското общество. Лилия Маравиля блести в ролята на Интелигенцията – образ на интелектуалния слой, който често се е прекланял пред властта. В пълен контраст е комичният, но стряскащ Топузов, изпълнен от Михаил Милчев в надуваем костюм, който се превръща в гротескен символ на ненаситната жажда за контрол и манипулация.
Драмата се задълбочава с монолога на поп Кръстю, изпълнен от Ивайло Герасков, който разнича националния комплекс за предателството и вечната борба между фактите и съмненията. Сред този тежък емоционален заряд, нежната среща между Елеонора Иванова и Владимир Солаков действа като глътка свеж въздух, доказвайки, че любовта остава единствената константа в хаоса на историята.
Финалът на представлението е изпълнен със символика – от колективните сцени, вдъхновени от „Ние, врабчетата“, до появата на „новата бяла къща“. В този момент се случва и най-трогателният акт: дългогодишният директор Ириней Константинов, който изстрада ремонта и опази трупата, се появява в костюм на санбернар. Неговата роля е символичното предаване на щафетата към младото поколение в лицето на Даниел Кукушев.
Въпреки триумфалното завръщане, празникът е осаден от горчивина заради административните решения на Столичната община. Пенсионирането на Константинов само месеци преди откриването на новата сграда остава като белези на грубост в иначе културно събитие. Все пак, духът на театъра, който е оцелял през забрани и руини, отново е жив и готов да диша с пълни гърди в новото си пространство.
