Зад фасадата на най-желаната жена в света, Мерилин Монро водише живот, който приличаше повече на шпионски трилър, отколкото на приказка от Холивуд. Докато светът се възхищаваше на нейния чар, двете най-могъщи разузнавателни служби на САЩ – ФБР и ЦРУ – поддържаха денонощен надзор над всяко нейно движение. Причината не беше просто нейната слава, а опасният коктейл от политически възгледи и совални връзки в епоха, белязана от маккартизма.
Централният проблем за федералните агенти беше „червеният сигнал“, който Монро задейства чрез личния си живот. Бракът ѝ с драматурга Артър Милър, известен с левите си убеждения и контакти с Американската комунистическа партия, я превърна в обект на засилен интерес. Спецслужбите се опасяваха, че актрисата не просто споделя тези идеи, но и служи като прикритие или канал за влияние на Кремъл върху американския елит.
Следенето на Монро беше почти интимно. ФБР разполагаше с „вътрешен човек“ в най-близкото ѝ обкръжение, който докладваше ежедневно за срещите и разговорите ѝ. Макар името на този информатор да остава мистерия, подозренията падаха върху нейния психоаналитик, дизайнерката Чърчил или дори домашната ѝ помощница Юнис Мъри. Тази мрежа от шпиони картографираше всеки неин социален кръг, превръщайки живота ѝ в стъклен дом.
Един от най-напрегнатите моменти в досието ѝ е пътуването до Мексико, където Мерилин се среща с Фредерик Вандербилт Фийлд – милионер с комунистически възгледи. Агентите на ФБР бяха в състояние на тревога, подозирайки, че актрисата може да изпълнява посредническа мисия между Белия дом и кубинския режим на Фидел Кастро. Дори помощта на Франк Синатра за организирането на визитата ѝ бе отбелязана като подозрителна активност.
Връзката ѝ с семейство Кенеди добави още едно измерение към параноята на службите. Мерилин не беше просто любовница на президента Джон Кенеди; тя се оказа интелектуално провокативна. Разсекретени документи разкриват, че актрисата е задавала на държавния глава неудобни въпроси относно морала на ядрените опити и бъдещето на американската младеж – теми, които в разгара на ядрената надпревара бяха считани за опасни.
Смъртта на Монро през 1962 г. остава най-голямата загадка. Докато ЦРУ събираше предимно изрезки от пресата, писатели като Норман Мейлър развиха хипотезата, че тя е била жертва на заговор на спецслужбите, разгневени от опитите на Кенеди да ограничи влиянието им. От друга страна, бившият ѝ съпруг Артър Милър посочва психическата ѝ нестабилност и зависимостта от лекарства като истински причини.
Контрастът в свидетелствата е поразителен. Джо Ди Маджо, първият ѝ съпруг, до края на дните си обвиняваше клана Кенеди за смъртта ѝ, твърдейки, че те са убили единствения човек, когото е обичал. Дори икономката Юнис Мъри променяше показанията си многократно, като в един момент твърди, че Робърт Кенеди е присъствал в дома на актрисата в нощта на трагедията, за да последно отрече думите си.
Въпреки че разсекретените файлове на ФБР в крайна сметка определят Мерилин като „позитивно лява“, но не и активен агент на комунистите, истината остава скрита в архивите. Тъй като спецслужбите сами решават какво да разкрият, конспирациите около нейния край продължават да хранят въображението на света, превръщайки блондинката в символ на сблъсъка между личната свобода и държавния контрол.
