Светът на руския шансон загуби един от своите най-ярки стълбове. Михаил Гулько, чийто плътен и разпознаваем тембър се превърна в символ на жанра, си отиде на 95 години в Ню Йорк. Той остави след себе си наследство от песни, които за много хора са повече от музика – те са спомен за една епоха и чувство за принадлежност.
Пътят на Гулько към славата не беше равен и далеч от традиционен. Преди да покори сцените, той се занимава с инженерство в мините, а в Камчатка съчетава техническите си познания с любовта към музиката, ръководейки ансамбъл и завършвайки диригентско образование. Тази необичайна комбинация от дисциплина и творчество се усеща и в неговото изпълнение.
Голямата промяна в живота му настъпва през 1980 г., когато емигрира в Съединените щати. В Ню Йорк той не просто намира нов дом, но и създава своя музикален свят, утвърждавайки се като глас на емиграцията. Албумът „Синьото небе на Русия“ става доказателство за това, че физическото разстояние не може да заличи връзката с корените.
Сред репертоара му „Поручик Голицин“ заема централно място, превръщайки се в негова визитна картичка. Тази композиция, заедно с хитове като „Колима“, „Окурочек“ и „Белая берёза“, проникна в сърцата на поколения слушатели, превръщайки се в истински емблеми на руския шансон.
Въпреки живота в Америка, Гулько никога не забрави родината си. От 90-те години насам той редовно се връща в Русия с концерти, а признанието към него е пълно – от титлата „Академик на шансона“ през 2002 г. до наградата „Шансон на годината“ през 2007 г.
Колегите му, сред които и Михаил Шуфутински, го помнят като човек, който остана „руснак по душа“ до самия край. С неговото си отиване се затваря една глава от историята на музикалната сцена, но песните му ще продължат да звучат като ехо на един живот, прекаран между два континента.
