В сърцето на Сливенската епархия се разгърна неочакван спор, който поставя на изпитание не само църковните традиции, но и християнското милосърдие. Някои миряни изразиха сериозно недоволство от присъствието на украински православни свещеници в храмовете на Свети Влас и село Кошарица, изразявайки опасения за „подмяна“ на българските обичаи и използване на чужд език по време на богослуженията.
Отговорът на владика Арсений обаче е категоричен и дълбоко емоционален. Той напомня, че тези свещеници не са дошли в България в търсене на удобство, а бягат от ужасите на войната, от руините на своите домове и болката от загубени близки. За митрополита въпросът не е политически или идеологически, а чисто човешки – да се подаде ръка на страдащия, който е изгубил всичко, но не и вярата си.
За да разсее опасенията, църквата пояснява, че всички богослужения се извършват строго на църковнославянски и български език, използвайки утвърдените книги и ред на Българската православна църква. Няма реч от промяна на идентичността на храмовете, а напротив – присъствието на украинските клирици се разглежда като пример за активен духовен живот и преданост към Бога.
От канонична гледна точка всичко е наред. Свещениците са официално отпуснати от митрополит Онуфрий (Киев и цяла Украйна) и са приети в Сливенска епархия с благословението на Св. Синод на БПЦ. За да се гарантира стриктното спазване на дисциплината, архимандрит Димитрий и архимандрит Стефан следят лично за изпълнението на богослужебния ред.
Във възможността за отхвърляне на „чуждите“ свещеници, владика Арсений вижда опасно духовно изпитание за нас самите. Той цитира Евангелието, подчертавайки, че пред Божия престол ще бъдем съдени не по националност, а по това колко милост сме проявили към странника и нуждаещия се. Според него, ако Църквата спре да бъде убежище за гонените, тя ще загуби своята основна мисия.
Този случай подчертава съборната природа на Православието, което обединява вярващите независимо от техния произход. Фактът, че в епархията служи и руски свещеник, допълнително доказва, че каноничното единство и послушанието са единствените важни критерии, а не паспортът на клирика.
В заключение, призивът към вярващите е да заменят подозрението с любов и солидарност. Историята учи, че милостта, която показваме днес към другите, е единствената гаранция, че и ние ще открием подкрепа, когато животът ни постави пред неочаквани изпитания.
