В село Безмер се наблюдава странен парадокс: докато улиците остават почти празни по време на официалните протести, хартията разказва съвсем различна история. Малкото присъствие на няколко души на последната демонстрация рязко контрастира с масовата подкрепа за подписката, в която се е вписала почти половината от местното население.
Основният двигател на това тихо, но широко разпространено недоволство е страхът от бъдещето. Жителите се опасяват, че пристигането на американски самолети-цистерни в местната авиобаза може да превърне спокойния регион в стратегическа мишена при евентуална ескалация на международните военни конфликти.
Притесненията не са само геополитически, но и чисто практични. Хората питат за безопасността на семействата си, за липсата на информация относно наличните убежища и за това как да се предпазят болните и трудноподвижните в случай на извънредна ситуация.
Напрежението се засилва от твърденията на местните, че в небето над селото вече се появяват необичайно шумни и тежки машини, които не приличат на българските самолети. Тези звуци се тълкуват като знак, че процесите вече са стартирали, независимо от официалните обявявания.
Макар разполагането на самолетите да се основава на споразумения от 2006 година, протестиращите настояват, че времето се е променило и решенията отпреди почти две десетилетия трябва да бъдат преразгледани. Те посочват примери за други държави, които са променили своите позиции.
Борбата срещу решението се премества и извън границите на селото, като следващата стъпка е организиран протест пред Областната администрация в Ямбол. Местните лидери подчертават, че това е чисто гражданска инициатива, родена от тревогата на обикновените хора за собствения им дом.
