
Светът на висшата мода често се възприема като територия на чистия прагматизъм и бизнес логика, но зад кулисите на бляскавите дефилета се крие една съвсем различна, мистична реалност. Историкът на модата Александър Самсон разкрива в книгата си „Модата и нейните суеверия“, че най-големите имена в бранша са били водени не само от таланта си, но и от странни ритуали, амулети и дълбоко вкоренени страхове.
Една от най-интересните теми в изследването му е връзката на дизайнерите с инструментите на занаята. Иглата, в своята простота, се оказва обект на сложни поверия. Докато в японските ателиета съществува традиция счупените игли да се „погребват“ в тофу, за да си починат, то във Франция от началото на миналия век е било прието те да се оставят пред вратите на ателиетата, увити в хартия. Тези практики, макар и географски отдалечени, споделят обща цел – да се умилостиви съдбата и да се осигури успех на новите колекции.
Легендите Габриел Шанел и Кристиан Диор са били особено податливи на подобни знаци. За Диор, чийто път е бил предсказан от гадателка още в детството му, всяко решение е преминавало през консултации с ясновидци. Неговата вяра в символи като металната звезда, открита случайно преди важна бизнес среща, или стръкчето момина сълза, което шивачките тайно вшивали в подгъвите на булчинските рокли, показва колко емоционално натоварен е бил творческият му процес.
От друга страна, Коко Шанел е изградила цяла империя върху своите „магически“ числа и символи. Числото 5, лъвът като зодиакален знак и житните класове са били неизменна част от нейната вселена. Дори след кончината ѝ, нейното присъствие остава обвързано с тези символи, гравирани върху надгробния ѝ камък. Това не е просто суета, а опит за контрол над хаоса, който модата олицетворява.
Днес суеверията в индустрията придобиват дори по-екзотични форми. Не е тайна, че някои луксозни марки наемат шамани, за да гарантират хубаво време по време на открити ревюта. Такава е била практиката на „Луи Вюитон“ през 2018 г., когато бразилски шаман е бил натоварен със задачата да „преговаря“ с небесата. Това повдига въпроса: къде свършва изкуството и къде започва вярата в свръхестественото?
Цветовете също носят своя тежест. Докато зеленото е обект на погнуса в някои ателиета заради историческата си токсичност през Средновековието, в други култури лилавото се избягва поради асоциацията му с траура. Дори самият Самсон признава, че след поредица от необясними инциденти с разпадащи се зелени шевове върху исторически рокли, човек трудно може да остане скептик. В крайна сметка, модата остава човешка дейност, изпълнена с уязвимост и надежда за нещо повече от успех на пазара.
