Тази година природата беше неочаквано щедра към българските овощни градини, но за стопаните това се оказа по-скоро бреме, отколкото благословия. Вместо да се радват на плодовете на своя труд, много производители в Североизточна България са принудени да оставят продукцията си да гние по клоните. Иронията е горчива: колкото повече плодове ражда земята, толкова по-близо до фалита се оказват тези, които я обработват.
Икономическата примка около сектора се затяга от комбинация между ниски изкупни цени и главоломно растящи разходи за транспорт и отглеждане. На пазарите в Русе ситуацията е показателна – докато през лятото цените бяха по-ниски от миналогодишните, през есента се наблюдава странен феномен. Според пазарните наблюдатели, някои цени са запазили числовите си стойности, но сякаш валутата се е сменила от лев в евро, което прави българската продукция труднодостъпна за изтънелия джоб на потребителя.
Личните истории на производителите разкриват дълбочината на кризата. В добричкото село Крушари стопани, които отглеждат десет декара с различни сортове круши, се борят за оцеляване, като разчитат единствено на семейни усилия, без да наемат работници. За тях работата в градината се е превърнала в дейност без реална заплата, тъй като цените на едро често не покриват дори базовите инвестиции. Конкуренцията от евтин внос допълнително подкопава позициите на местното производство.
Статистиката за производството на круши в България е особено тревожна, показвайки срив от 75% само за шест години. Болестите по насажденията и липсата на сигурни пазари карат мнозина да обмислят най-драстичната мярка – изкореняване на градините. Когато един земеделец реши да унищожи многогодишни насаждения, това е ясен сигнал, че системата е сериозно повредена и липсва дългосрочна перспектива.
Светлина в тунела се вижда в моделите на затворения цикъл. Успешни примери показват, че преработката на продукцията в сокове или консерви може да спаси реколтата от разхищение. Биологичното производство, съчетано с преработвателни мощности, позволява на някои стопани да реализират почти 100% от добива си. Проблемът обаче е, че малките производители рядко имат финансовия ресурс да инвестират в подобни технологии самостоятелно.
Държавната стратегия, предлагана от Министерството на земеделието и храните, залага на обединяването. Чиновниците виждат спасението в сдружаването на фермерите и съвместното кандидатстване за европейско финансиране за преработвателни предприятия. Целта е българският плод да не напуска градината само в прясно състояние, а да се превръща в продукт с добавена стойност, който може да се конкурира успешно на международния пазар.
Въпреки амбициозните планове за коопериране, овощарите остават скептични и притиснати от времето. За тях следващият сезон не е просто дата в календара, а поредната битка за оцеляване. Без реални стъпки за ограничаване на нелоялната конкуренция и осигуряване на директен достъп до пазара, българските плодове рискуват да останат само спомен в градините на нашите баби.
