
Сливенският драматичен театър се превръща в сцена за един вълнуващ артистичен преход – от студентската скамейка директно в дълбоките води на класическата драматургия. Под режисурата на Петър Денчев, пет млади надежди от класа на проф. Здравко Митков в НАТФИЗ правят своя професионален дебют в шедьовъра на Федерико Гарсия Лорка „Домът на Бернарда Алба“. Това не е просто поредната премиера, а сблъсък между младежката енергия и тежките окови на традицията, олицетворени от образа на Бернарда, изигран от гост-актрисата Елена Азалова.

Божидара Тепалкова, която влиза в образа на Ангустиас, споделя, че за нея професията е вяра в невъобразимото. Тя открива в своята героиня една почти болезнена наивност, която в съвременния свят би изглеждала като лудост. За Божидара работата с Петър Денчев е продължение на един вече започнат творчески диалог, който провокира публиката да се замисли за загубената способност да общуваме истински и за агресията, която се ражда от изолацията.

Варненката Виктория Антонова, превъплътена в Мартирио, носи със себе си урока, че нищо истинско не подминава човека. Тя вижда в своята героиня трагичния образ на момичето, притиснато от чужди предразсъдъци и грешките на родителите си. Макар атмосферата в сливенския театър да е топла и гостоприемна, Виктория трябва да пресъздаде на сцената точно обратното – задушаващото ограничение, срещу което единственият лек е изборът на любовта.

Бунтът и силата на характера намират своя израз чрез Кристин Цанова в ролята на Адела. Пътят на Кристин от философията в училище до театралната сцена е белязан от стремеж към истината. Нейната Адела е символ на надеждата, че „една птичка пролет прави“ – тя е единственият глас в стая от мълчащи хора, който дръзва да изрече грешките на глас и да потърси нов път, дори това да означава разруха на стария дом.

Катрин Янева ни представя Магдалена – образ, който тя описва като противоречив и дори суров. За младата актриса предизвикателството е да открие страданието, скрито зад мълчанието и загубената вяра. През нейните очи спектакълът е предупреждение за това колко пагубно може да бъде системното потискане на естествените човешки желания, водещо до пълно отдаване на болката.

Най-големият контраст в актьорската игра демонстрира Ивея Симеонова, която поема двойна отговорност – като потиснатата Слугиня и като 80-годишната, полудяла от затворничество Мария Хосефа. За Ивея това е изследване на границите на човешката психика, когато тя е лишена от свобода. Нейното послание към зрителите е ясно: пазете вътрешния си глас и не позволявайте на чуждите догми да убият свободата на духа ви, защото тя е това, което ни прави истински живи.

