Дунавското корито, изтъняло от сушата, прошепна стара тайна край Русе – силуетът на един кораб, изплувал от дълбините на забравата. Не става дума за мимолетна сянка, а за легендарния параход „Искър“, чиято съдба е преплетена с историята на българското корабоплаване, разкривайки над тридесетгодишна мистерия.
Роден в италиански корабостроителници през 1924 г., „Искър“ пристига в Русе през 1925 г. заедно със „Вит“, поставяйки основите на българската речна флотилия. Първоначално могъщи влекачи, тези кораби претърпяват трансформация през 1935 г., превръщайки се в гордост на българското речно параходство като товаро-пътнически съдове – амбициозен проект за изграждане на собствена корабоплавателна мощ.
Маршрутът Русе – Видин бързо се превръща в символ на прогрес и свързаност. Хиляди пътници – над 40 000 само през първата година – се доверяват на „Искър“ и „Вит“, макар и пътешествието да е било по-скоро медитативно, отколкото скоростно, с темпо от едва 10-12 километра в час по течението. Тези кораби не просто превозват хора и товари; те изграждат мостове между общности и пишат първите страници на една морска мечта.
Времето обаче не е мило дори към легендите. Към 70-те години на миналия век, след десетилетия вярна служба, „Искър“ е изваден от експлоатация. Съдбата му е трябвало да бъде по-благосклонна – да стане музеен експонат до Националния музей на транспорта, прибирайки се в лимана на корабостроителницата през зимата. Но настъпващите през 90-те години промени и липсата на ясна собственост обричат кораба.
Трагичната развръзка е прозаична – прогнилият корпус на „Искър“ не издържа повече. Корабът поглъща вода и потъва в същия лиман, който някога му е осигурявал подслон. Части от него са демонтирани и предадени за скрап, оставяйки го да лежи забравен под водите, свидетелство за една отминала епоха и за пропуснати възможности за съхранение.
Днес, когато Дунав отстъпва, „Искър“ отново се показва, като призрак от миналото, напомняйки за своята слава и за своето трагично потъване. Възстановяването му изглежда почти невъзможно заради дълбоката корозия, но призивите за съхраняване на паметта за него са силни. Дори и физическото му спасение да е невъзможно, значението му за българската история остава безспорно.
Дали реката ще го погълне отново, или този път ще се намери начин да бъде запазен поне споменът за пионера на българското речно корабоплаване, предстои да видим. „Искър“ остава мълчалив разказвач за едно време, когато мечтите са плавали по Дунав, и напомня, че някои истории никога не трябва да бъдат напълно забравени.
