България продължава да се бори с една от най-високите нива на смъртност по пътищата в Европейския съюз, което създава странен парадокс. Въпреки наличието на специализирана Държавна агенция за безопасност на движението по пътищата от седем години, резултатите на терен не отразяват институционалните усилия. Проблемът не е в липсата на планове, а в начина, по който те се прилагат в реалността.
Безопасността на пътя не е продукт на една единствена институция, а сложна система от защитни нива. Тя се опира на три основни стълба: човека, пътната инфраструктура и самото превозно средство. Когато само едно от тези нива се провали, рискът от трагедия нараства, а когато всички те са дефектни, катастрофата става почти неизбежна. Целта на държавната политика е да синхронизира тези елементи, но на практика те често работят в различни посоки.
Ключовият проблем се крие в разпределението на правомощията. Държавната агенция функционира като архитект – тя създава стратегията, разработва методологията и разпределя задачите. Тя обаче няма власт да строи пътища, да извършва ремонти или да налага глоби. Реалното изпълнение на тези планове зависи от над 300 различни администрации, което превръща процеса по подобряване на безопасността в административен кошмар.
Институционалната инертност и консервативният модел на работа в администрацията допълнително забавят реформите. Дори при наличие на политическа воля, промените се срещат със съпротива на ниските нива на управление. Безопасността на движението трябва да се възприеме не като набор от правила, а като начин на живот и работа, но административната машина се променя много бавно.
Отвъд инфраструктурата, сериозен пропуск е и липсата на непрекъснато образование. Обучението по пътна безопасност не трябва да бъде просто формалност при вземане на шофьорски права, а процес, който започва още в училище и продължава през целия живот на човека. Само чрез промяна в културата на движение можем да намалим човешкия фактор, който остава една от най-големите заплахи.
Дори конкретни елементи като предпазните мантинели са симптом на системна болест. Вместо да се гледат отделните случаи, трябва да се признае, че проблемът е в цялостната методология за оценка на риска и приоритизиране на мерките. Макар да съществуват индекси за безопасност на общините, пътят към истински безопасните пътища в България все още е осеян с административни пречки.
