От руските социологически проучвания излиза, че еднакво много руснаци поддържат и мирните преговори, и действията на руската армия в Украйна. Какво значи този парадокс?
Наскоро руският режисьор Андрей Звягинцев, удостоен с „Гран при“ на фестивала в Кан, предизвика скандал с това, че публично призова руския президент „да прекрати клането“, т.е. агресията срещу Украйна. Той можеше да замълчи, но не го направи. А изказването му не само не породи възторг от страна на Украйна, но имаше и реакции, според които то било робско по форма и съдържание – от него имало повече вреда, отколкото полза.
Ще си простят ли украинци и руснаци?
Думите на Звягинцев само откроиха още повече пропастта, възникнала естествено между руското общество и Украйна. Войната рано или късно ще свърши, да се надяваме с поражението на агресора, и дори, макар това да е още по-малко вероятно, с падането на режима на Владимир Путин. Само че и след това е напълно очевидно, че нивото на взаимното разбиране между двата народа – че и в по-широк мащаб, т.е. между Русия и останалия свят, едва ли ще се повиши забележимо.
Този въпрос често става повод за дебати – колко поколения ще са необходими, за да простят украинците на руснаците, чиято армия и днес продължава да убива гражданите на съседната страна и да напада жилищните квартали на украинските градове. Но колко се говори за това колко поколения ще са нужни, за да поискат руснаците да им бъде простено?
Светът през погледа на руснаците
Искам да отбележа специално: не смятам за показателни провежданите днес в Русия социологически допитвания, дори техните автори да са условно независими. Тези проучвания не бяха такива и преди пълномащабната агресия, като за невъзможността това да се постигне в полицейска държава, може да се напише книга. Въпреки това руските допитвания, ако се имат предвид големите интервали между тях и отчитайки пронизващите обществото страх и омраза, могат да бъдат обсъждани като тенденции.
През последните две години тенденцията е налице. От момента, в който стана възможно публично да се изразяват надежди за мир, т.е. след започналите по инициатива на Тръмп имитации на преговори за мир в Украйна, около две трети от руснаците искат максимално скорошно сключване на мирно споразумение. Т.е. и тук има съвпадение – подобно на повечето украинци и европейци, и те искат прекратяване на войната.
След това обаче започват принципните разлики. Много от руснаците продължават да твърдят, че не следят хода на военните действия, уморени са от „специалната военна операция“, както я нарича официално руската пропаганда, и изобщо тя не ги засяга. Те си живеят мирно (дори да работят във военен завод) и чакат Владимир Путин, който започна войната, по-скоро и да я завърши. Това е изключително инфантилна позиция, тъй като тя предполага, че те по принцип нямат възможност да повлияят на случващото се.
Война без край
Има и още един фактор, който е дори по-значим за външните наблюдатели: пак две трети от руснаците (макар и не непременно същите) поддържат действията на руската армия и целите на тази престъпна война. И над половината настояват, че страната се движи в правилната посока.
Когато и ако войната все пак приключи, те явно биха искали Русия да си запази всички завоевания. И повечето от тях изобщо не се чувстват виновни за нещо, не виждат необходимост да се покаят или поне да се извинят. Изглежда, че не виждат за какво, тъй като инфантилната позиция позволява всичко да се отнесе към Путин и неговото обкръжение.
Поглеждайки към примера на Афганистан, завладян от талибаните терористи, за съжаление можем да си представим, че европейските политици лесно ще възстановят постепенно и диалога с настроените по сходен начин руснаци. Европейският съюз продължава да няма разбираем набор от изисквания и ясна стратегия. Но как ще погледнат на това украинците, които не биха могли при това положение да очакват състрадание и от ново руско правителство? И може ли да се направи нещо, щом това развитие на нещата е неизбежно? Това, за съжаление, е въпрос, на който в момента никой не търси и не се опитва да потърси отговор.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
